Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Ние се прибираме обратно в града. На булевард „Патриарх Евтимий“ се опитваме да пресечем далеч от маркираната пресечка. Разнася се пронизителна милиционерска свирка. В това време връхлетяват коли и ние бързо изтичваме на отсрещния тротоар. Но свирката продължава да пищи. Милиционерът спира цялото движение, за да пресече, и с бързи крачки ни догонва:
— Абе, вие защо не спирате, като ви се свири? — извисява глас той, сякаш подхваща същата мелодия на безпричинния гняв, която ни преследва цял ден.
— Извинявайте — казвам аз, — просто се бяхме увлекли в приказки!
— Какво ще ми се извиняваш! — отсича той. — Улиците не са за приказване, а за ходене! А като ходиш, трябва да си отваряш очите! Два лева глоба! — и той енергично изважда химикалката и кочана.
Докато пише, се установява странна тишина. Нина безмълвно гледа в него. Той вдига глава веднъж-дваж и сякаш някак разбира, че прекалява.
— Женени ли сте? — пита той, за да прикрие обзелото го за миг смущение.
— Не.
— Защото… женените винаги минават по пресечката! — забелязва той и внезапно спира да пише. После ни разглежда добре и като че отгатва, че никой не е имал умишленото намерение да му оспорва властта, нито да го унижи, нито да го обиди…
— Слушай — казва милиционерският старшина, като се старае да запази сериозния израз на лицето си. — Хайде, от мене да мине! Друг път си отваряйте очите! Че то е заради вас, бе!
Затваря чантата и си отива.
Нина се усмихва и чувствувам как жестът на милиционера я освобождава от бремето на цял един груб ден.
КРАЖБИТЕ
Приятел журналист, с когото току-що сме обядвали заедно, ме кани:
— Ако нямаш друга работа, ела с мене в съда, трябва да пиша за едно дело.
— Интересно ли е?
— Ами! Някаква крадла, типичната история… продавала в държавен магазин за своя сметка…
— Колко е задигнала?
— Признала е 12 хиляди, но кой знае колко са… Може да са по-малко, може да са повече… Нали знаеш как стопанската милиция ги разкрива тия работи… Избират си някаква предполагаема цифра и След това държат човека на пост и молитва, докато не признае горе-долу същата сума… следствие — майка плаче… Но тази е била упорита. Въртяла ги е горе-долу цяла година!
— Млада ли е? — питам просто от любопитство.
— Трябва да има 28-30… Интелигентно момиче… просто да му се чудиш на акъла… Крадеш, крадеш, ама защо така глупаво се оставяш да те хванат! — моят приятел явно й симпатизира.
— Как са я хванали?
— Както почти винаги ги хващат! По харченето на парите! Ако не е започнала да харчи, няма начин да я разкрият. Толкова прост и тънък трик е приложила, че няма никакви други доказателства освен това, което е признала. А на бас, че много хора, които продават държавна стока, правят същото. Няма начин да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите…!
— Омъжена ли е?
— Разведена!
— Хубава ли е поне?
— Доста хубава!
Решавам да отида с него, за да видя края на делото, което започнало сутринта. Приятелят ми е специалист по съдебните въпроси и дори има своя колона във вестника, която се явява от време на време. Дълги години съдебните и криминалните истории нямаха достъп до печата. Смяташе се, че те представляват нетипичната отрицателна страна на социалистическия живот и затова не биваше да им се дава гласност. Но впоследствие изглежда, че отрицателните явления станаха толкова типични, че тяхното появяване в печата стана неудържимо. Толкова повече, че според някои по-нови разбирания печатът можеше да изпълнява своеобразна роля, като дава назидателна гласност на по-характерните престъпления.
— Ще пишеш ли за нея? — питам пътьом приятеля си.
— Где да знам! От една страна, тя е много типичен случай. Аз смятам, че маса народ прави същото, но по-тарикатски. От друга страна, си казвам — защо ще пиша за нея, когато тя е толкова дребна риба и явно няма никой, който да се застъпи за нея. Знаеш ли, че всеки път, когато набарам нещо по-едро, моментално отнякъде се обаждат и това… другарят е сбъркал, но е наш другар… А пък за това момиче, какво да ти кажа… тя е жертва. Типичната жертва. И на себе си, и на обществото!
Ние влизаме в хладния полумрачен хол на Съдебната палата. После се изкачваме на третия етаж. Това е зала номер девет. Вътре има само няколко души, явно кибици, които нямат какво да правят. Докато сядаме, пристигат още неколцина, вероятно познати или приятели на подсъдимата, тъй като лицата им са угрижени. Те тихо си разменят по някоя дума, може би се опитват да отгатнат колко голяма ще бъде присъдата.