Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Какво се правите, че не чувате, бе! Сто пъти ли ще си дера гърлото за вас! На входа не се стои! Е го там, написано е! Кьорави ли сте, или сте неграмотни! Или пък се правите на тарикати!
Просто не зная какво да кажа. Нина е като попарена. Така е, като са те отглеждали в някаква европейска саксия. Ние слизаме на следващата спирка и решаваме да вървим пеша.
— Струва ми се, че тя ни мразеше за нещо — след време забелязва Нина.
— Предполагам, че е от горещината. Работата й е дотегнала, сигурно е имала лош ден… — опитвам се да намеря обяснение.
— Но защо трябваше да вика?
— Сигурно искаше да излее яда си… да й олекне…
— А защо ще й олеква за наша сметка? — продължава Нина.
— Защото ние сме се случили там… можеха да бъдат други…
— Ти приемаш ли тези обноски? — пита ме тя най-сериозно.
— Не — казвам, — но опитай се да я разбереш. На бас, че на нея също й викат по този начин или в службата, или у дома, или пък пътниците в трамвая… и това е нейната естествена реакция… Тя просто отвръща!
— Когато бях в Съветския съюз, в Москва… на екскурзия… ми направи силно впечатление, че хората по улиците, в метрото, в магазините, се блъскат като хамали и не чух никой никога да се извини някому… Изглежда че и в България става същото… — моята спътница е твърде унила.
Заговарям за друго и неусетно пристигаме в ресторантчето. То е от онези измислени грозни заведения в уж някакъв национален стил, с трикраки столчета и кръгли масички. Всичко е в горено дърво и ковано желязо. Вътре има само още една двойка. Ние вземаме листа с менюто, прочитаме го няколко пъти, но келнерът въобще не се появява. Мразя да чукам по масата и затова ставам да го търся. Заварвам го от другата страна, облегнал се на тезгяха и разговаря с готвачката.
— Можем ли да поръчаме? — казвам аз.
Той се обръща към мен и сякаш нещо в мене го раздразва. Сивите му очи се раздвижват и той ми казва с категоричен глас:
— Сядай си на мястото, аз ще дойда, когато мога!
Връщам се назад с предчувствието, че въобще няма да дойде. Все пак след около десетина минути той се появява. Ние разтваряме листа.
— Нема за какво да четете листа! — заявява ни с напълно безцеремонен тон. — Има само наденици с фасул!
Ние се споглеждаме. Нина поклаща отрицателно глава. Ставаме мълчаливо.
— За какво ми губите времето, бе! — вика той след нас. — Ако сте тръгнали по любов, що не идете в гората, ами се мъкнете тука!
— И той ли има своите основания? — пита ме Нина, след като се отдалечаваме от народния стил ресторантче.
— Сигурно — отвръщам. — Всички ние имаме толкова много основания, за да сме груби!
Тя, българката, израсла в чужбина, нищо не разбира. Тя си живее с българите от Йовковата литература, които никога не се нагрубяваха, както не се нагрубяваха Базовите българи.
Мисля си, че грубияни и груби отношения винаги е имало, но ми се струва, че ругатните и псувните на хората от по-старото поколение нямаха тази вулгарна острота и хапеща преднамереност на ругатните и псувните от наше време. Сякаш философията, която придружава срещата на човек с човека, се е променила. В старите времена българинът по принцип посрещаше непознатия човек като приятел и трябваше много голямо разочарование, за да го отчисли от списъка на приятелите. Днес принципът е точно обратният — посрещат ви като потенциален враг и човек трябва да положи големи усилия, за да спечели приятелството на някого. Това е много голяма, принципна разлика, която определя най-ясно душевността на тези толкова различни светове. Тази разлика обяснява защо приятелската усмивка е заменена с подозрителен поглед, защо на добрия жест се откликва със съмнение, защо изблик на добродушие предизвиква резерви.
Без съмнение грубостта е пуснала доста дълбоки корени в днешния български живот. И нейните улични прояви като че са най-леката й форма. Човек вижда далеч по-груби прояви вътре в обществото, в предприятието, в семейството, в училището.
— Но защо? Защо стана така? — настойчиво пита моята спътница. — Защо много рядко днес хората казват „моля“ или „извинете“?
— Защото много неща се промениха. Отношенията ни се промениха, животът се промени. Грубите думи са израз на грубите отношения. А грубите отношения идват от грубия живот. Преди войната никой в България не бе и чувал за хулигани. Днес това е една от най-употребяваните думи. Преди войната хората се заканваха един на друг само в изблик на нерви и безсилие. Днес те се заканват един на друг при всеки разговор, защото това е част от поддържането на самочувствието…