Задочни репортажи за България

— Защо добрите хора умират, а лошите живеят по сто години! — Очите й се овлажняват и тя внезапно казва:

— Понякога съжалявам, че изобщо… — не довършва изречението и само поклаща глава. Върху лицето й преминава вълна от тръпки, тя свива устни, за да се овладее, и после ме поглежда. Блестящите й очи сякаш казват: — „Аз знам много добре какво съм направила и защо съм го направила и не искам никой да ме съжалява!“

Сега за първи път ми минава през ума, че единственото обяснение за кражбата може би е друг човек, че цялото й упорство, продължило една година и завършило с четири години присъда, може би идва от фанатичното желание да се скрие друг човек.

— Ще обжалваш, нали? — питам аз.

— Не — отвръща бързо тя.

— Защо?

— Защото ми е все едно!

— Може би ще намалят присъдата и като ти зачетат предварителния арест, ще излезеш направо.

— Къде да изляза? — запитва тя с притихнал, но пълен със сила глас.

Тя ме гледа в упор и прилича на учителка, която е раздразнена от елементарната липса на знания на ученика. И за да не ме остави в неведение, Ирина продължава:

— Ако ти смяташ, че животът ми е бил много хубав и че ми е мъчно за това, което сега губя — много се лъжеш! Даже напротив, драго ми е, че се махам оттук и поне четири години няма да се срещам и виждам с доста честни и почтени граждани…

— И с такива като мене! — забелязвам.

— Да, и с такива като тебе! — казва тя и пак снижава глас. — Ти не крадеш ли? Твоите колеги писателчета, журналистчета — не крадат ли? Много повече от такива като мене! Защото крадете истините на хората, на маса хора, и им ги подменяте с лъжи! Защото за тебе и за твоя приятел там, в ъгъла, аз вероятно съм буржоазен рецидив в социалистическото ви общество, аз съм помощникът на дявола, дошъл в рая на ангелите, а? Е, да, ама тия ангели имат по-черни души от моята, вярвай ми! Видя ли го одеве прокурорчето? Докато джафкаше, аз го гледах и си мислех какъв мазник е, аз познавам този тип, колко метани е направил, колко народ е ударил с лактите, колко истини е изнасилил, само за да се подмаже и да докопа местенцето! И той ще ме съди! Ами председателят на съда? Ами моят следовател? Ако имаше начин да се измери престъпността на всекиго, щеше да видиш, че моите 12 хиляди лева са нищо, детска работа!

Тя отново запалва цигара и продължава:

— Ако искате да пишете за истинските крадци в тая държава, нямате работа при мене. Губите си времето. Те са на друго място. Но на вас не ви стиска да идете там. Пък и едва ли ще ви пуснат. Много ви е по-лесно да дойдете при мене или при такива като мене! Кажи, другарю писател, как в тая държава при горе-долу не много различни заплати някои хора имат луксозните апартаменти, вилите, колите, разходките по чужбина, любовниците, кучетата и много други работи, а такива като мене нямат нищо. Питам те! Дали тези работи си ги купиха с честните заплати, които им ги плащат по ведомствата, или пък някъде има специален магазин, където тия работи се продават по-евтино? Кажи ми де? Ако излезеш на улицата, не можеш да преброиш мерцедесите? Казват, че един струва между 15 и 20 хиляди лева. Как се икономисват тия пари? Откъде са дошли?… Когато следователят ми задаваше този въпрос на мене, аз му върнах въпроса и му казах, че ще му отговоря, когато той ми отговори. Същият въпрос. Задавам го и на тебе! Откъде всички тия високопоставени и полувисокопоставени граждани взеха богатството си? Изкараха го с труда?