Задочни репортажи за България

— Тя не съжалява — забелязвам тихо.

— За какво да съжалява? — отвръща приятелят ми. — Според мен тя напълно съзнателно е избрала този път и може би напълно съзнателно е стигнала до това място!

— Какво искаш да кажеш? — питам аз.

— Искам да кажа, че това не е обичайното подхлъзване… лакомия за пари… или удряне през просото… Колкото повече я гледам, толкова повече ми се струва, че зад всичко това стои силна, основна причина, че поради същата причина тя би могла и да убие някого… И изглежда, че основанието й е толкова голямо, че не й пука от нищо… Погледни как гледа на съдиите като на мухи…! — моят приятел, който е доста темпераментен човек, започва да се вълнува.

Напразно чакам да ме забележи. Само веднъж или два пъти тя се обръща към залата, но погледът й не се спира никъде. Идва ми да вдигна ръка и да й махна.

Процедурата продължава. Прокурорът, млад дебел човек с големи вежди и гъгнив глас, не се смущава от липсата на публика и сякаш сам се любува на собственото си слово. Той амбициозно е събрал в речта си всички вестникарски клишета за „кърлежите, които смучат кръвта на трудовия народ“, за „остатъците от буржоазно-капиталистическото възпитание“, за ограбването не само на „материалните, но и на духовните ценности на социалистическото общество“, „лекомислената безотговорност“ и така нататък. Той се обръща към моята Ирина и я пита патетично:

— Какво възпитание може да даде на децата си такава майка, ако въобще някога стане майка?

Това е най-болезненото място на Ирина. След тежкото боледуване тя не може никога да има деца. Поглеждам към нея в очакване да видя силна реакция.

Нищо. Тя продължава да стои невъзмутимо и да гледа в прозореца, като че прокурорът говори за някой друг.

— Какъв е адвокатът й? — питам моя приятел.

— Служебен — отвръща той. — Тя отказала да вземе адвокат.

— Това почва да ми прилича повече на самоубийство — казвам аз.

Защитата протича в по-формален вид. Адвокатът, младо момче, явно завършило преди няколко години, проявява удивителен такт да не говори празни фрази. Той казва, че неговата довереница всъщност не му е доверила много нещо, но от данните, с които той и съдът разполагат, може само да се гадае за мотивите на престъплението. И тук той каза, че подозира „дълбоко лични, или както човек чувствува — трагични мотиви“. Но той смята, че би било твърде произволно да се търсят зад тези мотиви обществено-политически подбуди. Адвокатът добавя, че в целия си предишен живот Ирина е била известна като изключително честен и принципен гражданин, че е страдала за това. При тази забележка прокурорът измърмори: „В нашата страна никой не страда заради честност.“

Мнението на защитата е, че подсъдимата е действувала по силата на чисто вътрешен импулс, на единична реакция, която не е характерна за нея.

— Той се опитва да получи условна присъда, но не смятам, че това е възможно — коментира моят приятел.

Съдията, който води делото, изглежда малко объркан. Той ми прилича на не особено опитен юрист, който бързо се е издигнал по неюридически начини. Но тъкмо липсата на опит му придава повече човечност. Може би разчувствуван от красотата на Ирина, той се опитва да бъде внимателен и да вникне в случая. На няколко пъти забелязвам, че той се вглежда в нея, но нейното равнодушие го смущава още повече.