Кладенецът на възнесението

Очи, изпълнени с омраза.

Той вдигна нематериална ръка и Вин видя нещо да проблясва. Реагира мигновено — извади кинжал, скочи в шатрата и замахна. Ударът й бе спрян от нещо осезаемо в ръката на мъгливия призрак. Във въздуха отекна метален звън и Вин почувства в ръката си рязък парализиращ студ. Цялото й тяло изтръпна.

А призракът изчезна. Стопи се като звънтежа на съвсем реалното си оръжие. Вин премигна, обърна се и погледна през веещото се чергило на шатрата. Мъглите отвън се бяха разсеяли, денят най-сетне бе победил.

Но й се струваше, че няма да има още много такива победи.

— Вин? — повика я Елънд, надигна се и се прозя.

Вин си наложи да диша по-спокойно. Призракът бе изчезнал. Най-сетне всичко бе озарено от слънчева светлина. „Някога смятах нощта за по-безопасна — помисли си тя. — Келсайър ме научи на това“.

— Какво има? — попита Елънд. Как можеше да е толкова наивен, така безразличен към собствената си безопасност?

Тя прибра кинжала. „Какво мога да му кажа? Как да го опазя от едно същество, което едва различавам?“ Трябваше й време, за да помисли.

— Нищо — отвърна. — Напоследък съм малко изнервена…

Елънд се обърна на другата страна и попита сънено:

— Дух на сутрешен обход ли излезе?

— Да.

— Събуди ме, като се върне.

И пак заспа. Вин коленичи и го погледна на светлината на изгрялото зад нея слънце. Беше му се отдала напълно — не само телом, но и духом. Беше забравила всичките си предразсъдъци и резерви, всичко заради него. Не можеше повече да си позволи да мисли, че не му подхожда, да се успокоява с лъжливата вяра, че двамата не могат да са заедно.

Никога не бе вярвала толкова много на някой друг. Нито на Келсайър, нито на Сейзед или Рийн. Елънд олицетворяваше всичко за нея. Тази мисъл я накара да потрепери. Ако го изгубеше, щеше да изгуби себе си.

„Не бива да мисля за това!“ — каза си и се надигна. Излезе от шатрата и спусна чергилото. Дух тъкмо се връщаше от обиколката.

— Не са призраци, Вин — тихо каза младежът. — Петима мъже, на лагер.

Вин смръщи вежди.

— Преследват ли ни?

— Навярно.

„Съгледвачите на Страф“ — помисли си тя.

— Елънд да реши какво да правим с тях.

Дух сви рамене и седна на един камък.

— Ще го събудиш ли?

— Нека поспи още малко.

Дух отново сви рамене. Гледаше я внимателно как хвърля съчки в огъня.

— Променила си се, Вин.

— Всички се променят — отвърна тя. — Вече не съм крадла и имам приятели, които да ми помагат.

— Нямах предвид това. Говоря за последните дни. Тази седмица. Различна си отпреди.

— В какъв смисъл различна?

— Не зная. Вече като че ли не се страхуваш толкова.

Вин се замисли.

— Защото взех решение. Решение коя съм и каква ще бъда. И какво искам. — Тя помълча малко. — Уморих се да се боря с глупостта. С глупостта на другите и с моята. Реших да действам, а не да изчаквам. Може би това е наивен възглед за живота. Засега ми се струва правилен.

— Не е наивен — възрази Дух.

Вин се усмихна и го погледна. Беше на шестнайсет — на същата възраст, на която Келсайър я взе при себе си. Примижваше срещу светлината на ниското слънце.