Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Тя трябва да живее, Тиндуил — отвърна Сейзед. — Смъртта й и смъртта на Елънд щяха да са невъзстановима загуба.
— Надеждата никога не може да бъде изгубена — отвърна Тиндуил с блясък в очите. — Мислех, че го разбираш. Как смяташ, какво ме крепеше през всичките онези години, когато ме използваха за разплод?
— Това ли те накара да останеш в града?
Тя го изгледа.
— Не.
Сейзед не сваляше поглед от нея. Откъм залата се чуваха гласовете на другите. Снопове светлина, които се процеждаха през прозорците, озаряваха пода и хвърляха отблясъци по стените. Сейзед вдигна несръчно ръце и прегърна Тиндуил. Тя въздъхна и се остави в прегръдката му.
Той освободи калаените металоеми и позволи на сетивата си да се възстановят с пълна сила.
Заля го усещането за меката й кожа и топлината на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него и зарови глава в гърдите му. Уханието на косата й — не парфюмирана, но чиста и свежа — изпълни ноздрите му и това бе първият мирис, който долавяше от три дни. Той вдигна ръка и свали очилата, за да я вижда по-добре. С възвръщането на звуците чу тихото й дишане.
— Сейзед, знаеш ли защо те обичам? — попита тя.
— Нямам представа — отвърна той честно.
— Защото никога не се предаваш. Познавам много мъже, които изглеждат здрави като камък, но ако ги удряш достатъчно силно и постоянно, ще се пропукат. А ти си силен… като вятъра. Винаги присъстваш, понякога си готов да поддадеш, но после пак се връщаш, без да се извиняваш. Не зная дали другарите ти осъзнават каква сила са притежавали в твое лице.
„Притежавали — помисли си той. — Винаги говори за тези неща в минало време. И… това й се струва правилно“.
— Колкото и да я имам, няма да стигне, за да ги спася — призна той шепнешком.
— Беше достатъчна, за да спасиш трима от тях — възрази Тиндуил. — Мислех, че грешиш, като ги отпращаш, но може би не съм била права.
Сейзед затвори очи и я притисна към себе си. Ядосваше се, че е останала, и същевременно я обичаше още повече, задето е до него.
И в този момент от стените отекна тревожният тътен на барабаните.
51.
И така, аз рискувах за последен път.
Мъгливо червеникаво сияние в ранна утрин бе нещо, което не трябваше да съществува. Дневната светлина прогонваше мъглите. Топлината ги караше да се изпаряват, дори затворени в стая те се кондензираха и изчезваха. Не би трябвало да издържат на пряката светлина на изгряващото слънце.
Но не беше така. Колкото повече се отдалечаваха от Лутадел, толкова по-дълго сутрин се задържаха мъглите. Промяната бе почти неуловима — все още бяха само на няколко дена път от Лутадел, — но Вин вече знаеше. Тя първа забеляза разликата. Тази сутрин мъглата изглеждаше дори по-упорита, отколкото очакваше — още не се бяха събудили, а слънцето вече изгряваше. Мъглите го засенчваха.
„Мъгла — помисли си тя. — Дълбината“. Напоследък бе почти сигурна, че е на прав път, макар да не разполагаше с доказателства. Само нарастващо вътрешно убеждение. Дълбината не беше някакво чудовище или тиранин, а природна стихия — което я правеше още по-страховита. Чудовището може да бъде убито. Но мъглите… те плашеха. Дълбината нямаше да преследва със свои жреци, принудители или палачи, тя щеше да използва свръхестествен ужас. Нямаше да убива с армии, а с глад.
Как се сражаваш срещу нещо по-голямо от континент? Нещо, което не изпитва ярост, болка, надежда или съжаление?
Но тъкмо такава щеше да е задачата на Вин. Тя седеше мълчаливо на каменистия склон, свила крака и опряла брадичка на коленете си. Елънд спеше. Дух бе излязъл на разузнаване.
Вече не се съмняваше за ролята си. Ако не беше Героят на времето, значи бе обезумяла. Нейното предначертание бе да се пребори с мъглите. „И все пак… — помисли си тя и се намръщи озадачено. — Не трябваше ли туптенето да се усилва, а не да отслабва?“ Колкото повече пътуваха, толкова по-слабо й се струваше. Дали не бе закъсняла? Може би край Кладенеца се бе случило нещо, което по някакъв начин бе повлияло на силата? Дали някой вече не я бе взел?
„Важното е да продължаваме“.
Друг на нейно място вероятно щеше да се пита защо той е избраникът. Вин познаваше няколко мъже — както от бандата на Кеймън, така и от помощниците на Елънд, — които непрекъснато щяха да се оплакват защо се е случило точно на тях. Неуверените хора винаги се колебаят дали задачата е по силите им. Ленивите пък искат да избягат от работа.