Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Робърт й помогна да си съблече палтото и отиде да го закачи.

— У вас? — Знаеше, че си е ходила вкъщи след работа, за да вземе нещо.

— Дойде в пет и половина. Пак се е обаждал на жена ти. Казала му, че си психопат.

Робърт въздъхна тежко.

— Джени, какво да направя? Тя вече не ми е жена, не забравяй това.

— Защо не ни оставят на мира? — попита Джени, сякаш очакваше от него отговор.

— Какво друго ти каза Грег?

Джени седна на червеното канапе с приведени напред рамене и отпуснати в скута ръце.

— Каза, че съм щяла да ти омръзна след няколко седмици и че го била казала жена ти. Толкова ли е трудно да ни оставят на спокойствие?

Робърт отиде в кухнята, изсипа остатъка от леда в кофичката и се върна с нея в хола.

— Джени, та ти преспиваш тук няколко нощи подред, какво очакваш Грег да си помисли? Че ги прекарваме като монаси — аз на горния етаж, а ти на долния?

— Да тръгне да търси колата ми, представяш ли си? Каза ми, че търсил и адреса ти. Попитал в пощата.

— Хората са любопитни. — Робърт взе една цигара от кутията на масичката.

— Но какво ги засяга?

Той я погледна.

— Сигурно е казал и на Ники, че си оставала да спиш тук?

— Разбира се.

Погледна го изненадано и той разбра, че мислите му са изписани на лицето.

— Не, разбира се, че не ги засяга, най-малко Ники.

Тя стана и взе една цигара. Робърт я остави да я запали сама. Тя гледаше намръщено в пода. Приличаше на дете, което не може да разбере защо искат да му отнемат едно толкова невинно и безобидно удоволствие. В петък вечерта, когато за втори път вечеряха заедно в дома му, тя го попита: „Робърт, мога ли да остана събота и неделя при теб? Аз ще готвя и няма да ти преча, ако искаш да работиш.“ Имаше чувството, че ако не се съгласи, ще я обрече на два безрадостни дни. Не можа да измисли сериозен повод да й откаже. Той беше свободен човек и ако искаше да покани някое момиче на гости за събота и неделя, това си беше негово право. Заплахите на Грег, за които не бе споменавал пред Джени, го бяха подразнили и ако й бе казал, че не може да остане събота и неделя, щеше да бъде отчасти защото — така поне му се струваше — се е уплашил от Грег. Но на няколко пъти в събота и неделя Робърт изпита необходимост да остане сам за малко — Джени не му пречеше да работи, но той започна да осъзнава, че е много увлечена и това ще се задълбочи, а тя е момиче, което живее заради човека, когото обича — и съжали, задето се бе съгласил да остане. Съжали, че я остави да дойде и тази вечер, но за нея идването се разбираше от само себе си. Спомни си съботната вечер — след вечеря тя се бе изтеглила на червеното канапе, той седеше във фотьойла, огънят в камината догаряше, а лампите бяха изгасени, защото Джени така искаше. Както си лежеше по гръб и гледаше в тавана, изведнъж тя каза:

— Толкова съм щастлива, че нямам нищо против да умра. — И след малко: — Мислиш ли, че някога ще можеш да ме обикнеш, Робърт?