Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Добре, няма да се виждаме всяка вечер — каза тъжно тя — и няма да се виждаме тогава, когато искаш да бъдеш сам, но ако не се виждаме, това няма да е заради Грег, а защото с теб така сме се разбрали. Например утре вечер няма да се видим, ако предпочиташ. Ще се видим в сряда.

Робърт се усмихна.

— Добре.

Тя не отговори на усмивката му.

— Искаш ли да вечеряме навън тази вечер? — предложи й той.

— Вече направих супата. Забрави ли?

Наистина беше забравил. Предишната вечер си бе отишла за да я започне, защото имала необходимите продукти у дома, след това се бе върнала у Робърт, където прекара нощта, и днес след работа се прибра отново, за да я довърши. В момента приготвяше вечерята в кухнята — супа от праз и картофи и огромна зелена салата — с такава сериозност, сякаш бяха женени от една година.

Той взе една пощенска картичка от писалището.

— Искаш ли да видиш жълтоперестата кривошийка? — каза той и влезе в кухнята.

— Жълто… какво? — Сериозният израз изчезна от лицето й. Взе картата, погледна я и се усмихна широко. — Това пък птиче откъде го намери?

— По цял ден стои на прозореца и ме гледа. А това тук е просторничето. Крясъкът му наподобява скрибуцането на ръждива макара на простор. — Робърт й показа какво беше нарисувал — две птичета опъваха простор, на който висяха мънички панталонки и ризки.

— Познавам тази птичка. Чувала съм я как пее — каза Джени, — но никога не съм я виждала.

Робърт се засмя. Джени приемаше птичките му толкова сериозно, сякаш те наистина съществуваха.

— Имаш ли още? — попита го тя.

— Нямам, но ще нарисувам. Супата трябва ли да ври?

— О, не, добре, че ми каза. — Тя изключи котлона и дръпна тенджерата встрани. — Можем да започнем, само да подредя масата.

— Аз ще я подредя.

Джени си сипа на три пъти от салатата. Робърт утоли глада си със супата и няколко филийки черен хляб с масло. След това пиха кафе с бренди до камината. Замислена и мълчалива, Джени се бе облегнала назад във фотьойла, а Робърт наблюдаваше нежното й лице, обрамчено от тъмнина — от тъмнината на костюма й и от тъмнината на сенките в стаята. Щастлива ли беше, или пък тъжна? Импулсивно стана, докосна рамото й и я целуна по бузата.

— Извинявай за мрачното ми настроение тази вечер — каза той.

Тя вдигна очи, погледът й беше остър и сериозен.

— Не, не си мрачен. Но може би аз съм мрачна.

Не беше помръднала от мястото си, ръцете й бяха все така отпуснати върху облегалките на фотьойла. „И слава богу“, помисли си Робърт, защото сега съжаляваше, че я бе целунал, въпреки че би могла да получи същата целувка по бузата и от брат си. Погледът й обаче не се отместваше от него. Той хвърли цигарата си в огъня и започна да разчиства масата. След това напълни мивката, за да измие малкото чинии, които бяха използували, но Джени го избута встрани с усмивка. Изми чиниите много сръчно, без да намокри маншетите на костюма си. Робърт взимаше мокрите чинии от цедилката и ги избърсваше. Бе спокоен, нищо не го тревожеше. Грег беше без значение и дори му се струваше малко глупав. Той значеше толкова, колкото Джени смяташе, че значи, а тя просто го искаше да има нищо общо с него. Всъщност и двамата, и той, и Джени, бяха свободни. Погледна меката коса, която се спускаше от двете страни на лицето й, леко прихваната с шнола над ухото, и отново изпита желание да я целуне по бузата. Тя избърсваше мивката. След малко се изправи и развърза престилката, остави я на плота и протегна ръце към него. Устните им се допряха, прилепнаха, върхът на езика й се докосна до неговия и сякаш го разтърси ток. Притисна я към себе си и усети непознатото й, излъчващо топлина тяло. Беше по-висока и по-стройна от Ники, парфюмът й бе друг. Първото момиче, което прегръщаше след Ники. Изведнъж се дръпна и тръгна към хола. Усещаше върху себе си погледа й от кухнята. За около минута остана втренчен в огъня, след това се втурна към грамофона и пусна една плоча, първата, която му попадна.