Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
„Да ги изгори дано тия главоболия - помисли той. - Да ги изгори дано тия тролоци.”
Три пъти вече беше на ръба да заповяда на войските си да изоставят строя в карета и да минат в атака. Можеше да си представи как колят и избиват. Никакво бавене повече. Искаше _кръв_.
Все пък се беше възпирал. Не бяха тук за кръв. Бяха тук, за да задържат. Да дадат на онзи мъж нужното му време в пещерата. Заради това беше всичко… нали? Защо му беше толкова трудно да помни това напоследък?
Нова вълна тролокски стрели се изсипа върху бойците на Итуралд. Сенчестите бяха разположили някои от стрелците си по склоновете над прохода, на места, държани преди от хората на Итуралд. Качването им там горе трябваше да е било доста сериозно начинание - стените на прохода бяха много стръмни. Колко ли от тях се бяха пребили в това усилие? Все едно, тролоците не бяха точни в стрелбата, но нямаше и нужда да са, когато стреляха по цяла армия.
Бойците с алебардите вдигнаха щитове. Не можеха да се бият, докато ги държаха, но ги бяха стегнали на гърбовете си в случай, че потрябват. Дъждът от падащи стрели в леко мъгливия нощен въздух се усили. Бурята тътнеше високо в небето, но Ветроловките отново бяха на мястото си и я задържаха на разстояние. Твърдяха, че на няколко пъти войската е била на косъм от пълното унищожение. В един момент за около минута бе заваляла градушка с големината на мъжки юмрук, но те бяха успели да овладеят и нея.
Ако това ги очакваше без Ветроловките и тяхната Купа, Итуралд беше повече от щастлив, че ги бе оставил да си вършат работата. На Тъмния щеше да му е все едно колко тролоци ще унищожи, като хвърли снежна вихрушка и ураган, за да избие сражаващите се хора.
- Сбират се за нов щурм! - изрева някой и други викове го последваха. Итуралд присви очи в мъглата. Тролоците наистина се прегрупираха.
- Изтеглете седма и девета пехотна бригада - каза Итуралд. - Много дълго се задържаха. Четвърта и пета от резервите да заемат позиции на фланговете. Пригответе се за още стрели. И… - Замълча намръщен. Какво _правеха_ тролоците? Бяха се изтеглили по-назад, отколкото бе очаквал, в тъмното на прохода. Не беше възможно да отстъпват, нали?
Тъмна вълна се хлъзна напред от устието на прохода. Мърдраали. Стотици и _стотици_. Черни наметала, които не се движеха, напук на силния вятър. Безоки лица, разтворени в презрителни усмивки устни, черни мечове. Съществата се движеха като змиорки, гъвкави и хлъзгави.
Нямаше време за заповеди, за никакъв отговор. Мърдраалите се изляха в каретата на защитниците, хлъзнаха се между пиките, размахали смъртоносните си мечове.
- Айилците! - изрева Итуралд. - Вкарай айилците! Всички, и преливащите! Всички освен ония, които пазят самата Яма на Ориста! Бързо, бързо!
Вестоносците се разтичаха. Итуралд гледаше с ужас. _Армия_ от мърдраали. Светлина, беше лошо колкото кошмарите му!
Седма пехотна рухна пред атаката и карето се пръсна. Итуралд отвори уста, за да заповяда основният резерв - този, който бранеше неговата позиция - да окаже подкрепа. Трябваше конницата да излезе и да облекчи натиска върху пехотата.
Нямаше много конница. Беше се съгласил, че повечето конници са нужни на други фронтове. Но все пак имаше малко.
Само че…
Итуралд стисна очи. Светлина, колко беше изморен. Трудно му беше да мисли.
„Отстъпи пред атаката - сякаш му говореше някакъв глас. - Отстъпи до айилците и дай отпор там.”
- Изтегли назад… - прошепна той. - Отстъпи…
Нещо в това решение му се стори много, _много_ погрешно. Защо умът му настояваше за него?
„Капитан Тихера - опита се да прошепне Итуралд. - Поемете командването.”
Думите не искаха да излязат. Нещо сякаш държеше устата му затворена.
Чу как закрещяха мъже. Какво ставаше? Десетки хора можеха да загинат в боя само с един мърдраал. При Марадон беше загубил цяла рота стрелци - сто души - срещу двама Чезнещи, промъкнали се в града през нощта. Отбранителните му части бяха изградени да се справят с тролоци, да ги посичат в сухожилията и да ги повалят.
Чезнещите щяха да пропукат тези карета като яйца. Никой не правеше това, което трябваше да се направи.
- Милорд Итуралд? - попита капитан Тихера. - Какво искахте да кажете, милорд?
Ако отстъпеха, тролоците щяха да ги обкръжат. Трябваше да стоят здраво.
Устните му се разтвориха, за да даде заповед за отстъпление.
- Изтеглете наз…
Вълци.
Вълци се появиха в мъглата като сенки. Нахвърлиха се с ръмжене върху мърдраалите. Итуралд се сепна и се обърна рязко, когато някакъв облечен в кожи мъж се покатери на скалната издатина.