Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шалан доближи ложата и просъска на другата. По-голямото момиче се обърна намръщено, а после допря ръце до устните. Погледна родителите си, а после се наведе.
— Шалан!
— Казах ти да ме чакаш — прошепна ѝ Шалан в отговор. — Ти помисли ли си за това, което ти писах?
Ейлита бръкна в джоба на роклята си и измъкна малка бележчица оттам. Ухили се пакостливо и кимна.
Шалан взе бележката.
— Ще можеш ли да се измъкнеш?
— Ще трябва да взема прислужницата си, но иначе мога да отида където си поискам.
Как можеше да бъде така?
Шалан бързо избяга. Рангът ѝ надвишаваше този на родителите на Ейлита, но сред светлооките възрастта беше нещо особено. Понякога детето от по-висок ранг въобще не изглеждаше важно, разговаряйки с по-нископоставени възрастни. Освен това, Сиятелният господар и Сиятелната Тавинар присъстваха в онзи ден, при появата на копелето на принца. Те не харесваха татко или децата му.
Шалан се отдръпна от ложите и тръгна към панаира. Тук се спря притеснено. Панаирът на Средопразника бе стряскаща мешавица от хора и места. Наблизо доста десетници пиеха, насядали по дълги маси, и се обзалагаха за двубоите. Най-долу сред светлооките, те едва се отличаваха от тъмнооките. Не само трябваше да работят за прехраната си — те не бяха нито търговци, нито занаятчии. Бяха просто… хора. Според Хеларан из градовете било пълно с тях. Наброявали колкото тъмнооките. На нея това ѝ изглеждаше твърде странно.
Странно и едновременно с това привлекателно. Изгаряше от желание да намери местенце за наблюдение, където няма да я забележат, където ще извади скицника и въображението ѝ ще се развихри. Наместо това се застави да върви покрай панаира. Палатката, за която говореха братята ѝ, ще да е в края, нали?
Тъмнооките посетители ѝ отваряха широко път и тя се уплаши. Баща ѝ разправяше как някое младо светлооко момиче можело да стане прицел за долните хора от низшите съсловия. На открито, с толкова много хора наоколо, никой нямаше да ѝ посегне. Все пак тя притисна чантата към гърдите си и усети как трепери.
Какво ли щеше да бъде да е смела като Хеларан? Като майка си.
Майка ѝ…
— Сиятелна?
Шалан потрепера. Колко време е стърчала така на пътеката? Слънцето се беше преместило. Тя покорно се обърна и видя Джикс, телохранителя, застанал зад нея. При все че беше пуснал шкембе и често ходеше несресан, Джикс бе силен — веднъж, когато куката на чула се счупи, го видя как издърпва каруца от пътя. Беше сред телохранителите на баща ѝ откакто се помнеше.
— Ах — започна тя и опита да прикрие притеснението си, — дошъл си да ме придружаваш?
— Е, щях да Ви връщам…
— Баща ми ли ти нареди?
Джикс подъвка корена от яма — някои я наричаха злобурен — зад бузата си.
— Той беше зает.
— Тогава ще ме съпроводиш?
Изричането на думите я освободи от напрежението.
— Разбира се.
Тя издиша облекчено и се завъртя на пътеката — камък, от който скалните пъпки и шистокорът са били остъргани. Обърна се в едната, после в другата посока.
— Хъмм… трябва да намерим павилиона за залагания.
— Това не е място за дами — и Джикс я изгледа. — Особено на Вашата възраст, Сиятелна.
— Е, предполагам, че можеш да отидеш и да кажеш на баща ми какво върша — отвърна тя и пристъпи от крак на крак.
— А междувременно — продължи Джикс — Вие ще опитате да го откриете сама, нали? И да влезете самичка, ако го намерите?
Тя се изчерви и сви рамене. Точно това щеше да направи.
— Което означава, че съм Ви оставил да скитосвате на такова място без закрила.
Той простена тихо.
— Защо го предизвиквате така, Сиятелна? Просто ще го ядосате.
— Смятам… смятам, че ще се ядоса без оглед на това какво върша аз или който и да е. Слънцето ще грее. Бурите ще вилнеят. И татко ще крещи. Такъв е животът.
Тя прехапа устна.
— Павилионът за залагания? Обещавам, че ще бъда бърза.
— Оттук — рече Джикс. Не вървеше твърде бързо, докато я водеше, и често мяташе яростни погледи на тъмнооките посетители. Джикс бе светлоок, ала едва от осмия дан.
„Павилион“ беше твърде гръмка дума за изкърпения, парцалив навес, опнат на края на панаира. И самичка щеше да го намери доста скоро. Дебелото платно — страните му провисваха няколко стъпки надолу — правеше вътрешността изненадващо тъмна.
Вътре се тълпяха мъже. Малкото жени, които Шалан видя, бяха отрязали пръстите от ръкавиците на скритите си ръце. Възмутително. Тя почувства как се изчервява, когато спря на прага и се загледа в тъмните, подвижни очертания. Вътре мъжете крещяха с груби гласове, а всяко усещане за приличие според воринската вяра бе изоставено отвън, под слънчевата светлина. Наистина не беше подходящо за нея. Трудно ѝ бе да повярва, че е подходящо за когото и да било.