Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Както например да знае, че Гарибалди й симпатизира…
Разбираше историята на Кари Грант и на майка му.
Всички го харесваха, намираха го за прекрасен, беше най-голямата холивудска звезда, но в душата си бе останал малкото деветгодишно момче без майка. Арчибалд Лийч умоляваше майка си да го дари с поглед. Елзи виждаше Кари Грант и не разпознаваше в него своя Арчи.
Посрещаше го, отбранително вдигнала лакът…
Отказваше коженото палто.
Хвърляше котката в другия край на стаята.
Забраняваше да я нарича „мамо“.
Отказваше да отиде да живее с него в красивата му голяма къща в Холивуд.
Държеше се хладно и разсеяно, когато той й звънеше по телефона.
Упорито твърдеше, ти не си моят син, не си Арчи…
Той настояваше. Обаждаше й се всяка неделя, където и да се намираше по света…
Със свито гърло, разтреперан.
Не знаеше кой бе всъщност.
Арчи Лийч или Кари Грант?
Бе пораснал, успял в живота, но сякаш не истински… Създавайки друга личност с името Кари Грант.
Беше я създал съвсем сам.
Като се наблюдаваше в огледалото, като преценяваше обиколката на врата си, размера на яката, пъхнал дълбоко ръце в джобовете, като променяше акцента си и работеше върху израженията на лицето, мимиките, гримасите, поведението, жестовете, като трупаше запаси от учени думи, които си записваше в тефтерче.
Справил се бе с живота съвсем сам.
Съвсем сам…
Обикновено хората, които успяват да надраснат детството си, винаги са самотници. Те са си самодостатъчни, вървят по житейския си път с ръце в джобовете, малко нестабилни, треперят леко, прокашлят се от време на време, за да си прочистят гърлото, но не спират да крачат напред.
Тя вдигна чело. Отправи благодарности към Свенливия младеж за това, че й бе разказал историята на Кари Грант. Всеки път, когато се замисляше за случката на плажа в Ландите, добавяше ново парченце към пъзела.
Да, Кари Грант бе поставил на мястото му ново парченце в големия пъзел. Кратко изречение, което тя бе формулирала спонтанно и неусетно: „Тя излезе от водата… съвсем сама“.
Съвсем сама.
Замисли се за дъщерите си.
За смъртта на Антоан.
Запита се дали Ортанс и Зое сънуват кошмари, припомняйки си края на Антоан.
Запита се дали Зое не се гушка в нея като малко момиченце, каквото вече не беше, само за да забрави за смъртта на баща си. Че смесва всичко, Гаетан, нощта в мазето, майчините обятия, ухото на плюшената играчка, което продължаваше лекичко да дъвче, за да се приспи… Беше раздвоена — с единия крак в детството, с другия в бъдещето. Не беше сигурна в коя посока да поеме. Колебаеше се.
Ортанс отдавна бе затръшнала вратата на детството. Гледаше решително напред и зачеркваше всичко, което би могло да я притесни. Своеобразна амнезия, която я предпазваше. Изковала си бе броня. Колко ли дълго щеше да я предпазва? Винаги идва момент, в който бронята се пропуква…
И моето гърло се свива, когато говоря с Ортанс. Обикалям около телефона, докато събера смелост да протегна ръка и да набера номера.
И аз се страхувам да не ме отхвърли, да не ме замери с котката.
Иначе съм прекрасна майка…
Прекрасна майка…
Набра номера на Ортанс.
Ортанс си беше вкъщи и беснееше.
— В банята има три сантиметра вода на пода и никой не си мърда пръста, писна ми от това място, писна ми! И знаеш ли какво? Оня невменяем аятолах…
— Питър ли? — опита се да налучка Жозефин.
— Този дебил! Наумил си е да ме дресира. Да ме научи как да живея! Заяви, че този път било мой ред да се обадя на собственика и да вдигна скандал… Въобразява си, че е олицетворение на морала, и ми проглушава ушите за щяло и нещяло. Повече не мога да го понасям. Смятам да се омета оттук. Онази вечер направихме опит да се сдобрим. Излязохме двамата и докато влизахме в заведението, знаеш ли какво ми каза?
— Не — отговори Жозефин, изненадана от словоохотливостта на дъщеря си.
Несъмнено Ортанс беше силно разгневена и имаше нужда да излее гнева си.
— Каза ми, всички мъже те гледат, Ортанс, но ти ще стоиш кротко до мен… без да мърдаш. Как ли пък не! Да не си мисли, че му принадлежа? Че ще излизам с него? С малките му кръгли очилца, джуджешкия му ръст и физиономията му на страдащ от запек! Болен мозък, ти казвам, болен мозък!