Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Тази ми смразява кръвта. А аз си мислех, че Адиту е особена“.

— Прав си, простосмъртни. Ако нашите разбирания и знанието на вашите Носители на свитъка са верни, разполагаме с твърде малко време. — Тя се обърна към Джосуа. — Ние срутихме стените на Наглимунд за броени дни, но това не попречи на Хикеда'я да направят онова, което желаят, или поне ние смятаме така. Тук не можем да си позволим подобна грешка.

Принц Джосуа приведе замислено глава.

— Но какво друго можем да направим? Както каза снощи Исгримнур, не можем да прелетим над стените.

— Има други пътища към двореца, който наричате Хейхолт — отвърна Ликимея. Високата черноока ситка до нея кимна утвърдително. — Не бихме могли и не желаем да изпратим цяла армия през тях, но можем и би трябвало да изпратим достатъчна сила. Инелуки има пръст във всичко това — той или вашите простосмъртни врагове със сигурност пазят тези пътища. Но ако привлечем вниманието на нашите неприятели към случващото се пред стените тук, бихме могли да успеем да проникнем с малка група през тях.

— Какви „други пътища“ имаш предвид? — попита намръщено Джосуа.

— Тунели — обади се внезапно Камарис. — Пътища навътре и навън. Джон ги познаваше. Има един на скалистия склон под Крайбрежната врата.

Старикът изглеждаше малко налудничаво, сякаш всеки момент отново щеше да се разбеснее.

Ликимея кимна. Вплетените в косата й нанизи от лъскави камъчета изтракаха.

— Точно така, макар че бихме могли да изберем по-добър вход от скалите по стръмния склон. Не забравяй, принц Джосуа: някога Асу'а беше наш и много от нас бяха вече живи, когато това все още беше великият дом на Зида'я. Ние познаваме тайните му пътеки.

— Мечът. — Камарис поглади с длан дръжката на Трън. — Иска да влезе вътре. Той е бил…

Спря и не каза нито дума повече. През целия ден беше странно унил, но Исгримнур забеляза, че ситите го смущават по-малко, отколкото останалите събрани в шатрата на Ликимея простосмъртни. Дори посветените в старото знание Тиамак и Странгиард гледаха ококорени и безмълвни, а когато им се наложеше да се обадят, почти заекваха.

Вятърът отвън се засили.

— Това е още една и може би най-важната мистерия — каза Джирики. — Твоят брат притежава единия Велик меч, принц Джосуа. Този простосмъртен рицар Камарис другия. Къде е третият?

Джосуа поклати глава.

— Както ти казах, изчезнал е от гробницата на баща ми.

— А как биха ни служили, ако ги съберем на едно място? — добави Джирики. — Струва ми се, че Камарис е един от тези, които би трябвало да изпратим под стените. Не бихме могли да се доберем до другите два меча, ако оставим това черно острие отвън. — Той разпери дългите си пръсти. — Повече от всякога съжалявам, че двамата с Еолаир не можахме да открием Тинукеда'я от Мезуту'а, които вие наричате дуори. Те имат повече знания за мечовете и изковаването им от всички и със сигурност са направили Минияр. Несъмнено биха могли да ни разкажат много неща.