Съдбовният кораб [bg]

— Да.

— И какво искаш в замяна? — предпазливо попита тя.

— Нищо повече от това, за което вече се разбрахме: да ми помогнеш да намеря Малта. Видях, че няма да намериш много дивеч наоколо. Ще пътуваме по-добре, ако си добре нахранена. Това е всичко, което си мислех.

— Нима.

Той не можеше да разчете особената ѝ интонация. Докуцука до животното, което беше убил, и успя — на третия си опит — да извади копието. Взе обратно ножа си, почисти го и го върна в канията.

Тинтаглия сведе улова си до купчина кости, преди да подхване неговия. Рейн я гледаше с нещо като страхопочитание. Не си беше представял, че коремът ѝ може да побере толкова много. Наполовина привършила с плячката му, тя забави прегладнялото си, лакомо поглъщане. Сграбчи със зъби и нокти останалото от мъртвото животно и го завлече нагоре по плажа, извън обсега на наближаващия прилив и непосредствено до неговия огън. Без да каже и дума, тя се сви покровителствено около мършата и потъна в дълбок сън.

Рейн се събуди треперещ сред пълен мрак. Студът и влагата на нощта бяха проникнали през малтретираното му наметало и огънят му бе изгорял до въглени. Той го разпали отново и внезапно осъзна, че е гладен. Мина на пръсти покрай извивката на Тинтаглиевата опашка и се приведе в мрака над надъвкания труп. Докато продължаваше да се опитва да намери някакво месо, което не бе докосвано от зъбите и слюнката на драцената, тя отвори едното си огромно око. Изгледа го без изненада.

— Оставих ти двата предни плавника — каза му тя и отново затвори очи.

Рейн подозираше, че му е заделила най-неапетитната част от животното, но отряза и двата, огромни колкото голяма чиния, крайника. Дебелите розови, безкосмести плавници с техните затъпени, черни нокти не подбуждаха особено апетита му, но той наниза един на пръчка и постави месото над огъня. След недълго нощта се изпълни с приятната миризма на печащо се, тлъсто месо. По времето, когато беше готово, стомахът му оповестяваше глада му с къркорене. Тлъстините бяха хрупкави и преливащи от мазнина, а месото на смалилите се пръсти беше също толкова богато на вкус, колкото всичко друго, което беше ял. Остави другия плавник да се пече, преди да приключи с яденето на първия.

Тинтаглия се събуди, душейки, точно когато той свали втората перка от огъня.

— Искаш ли малко? — неохотно попита той.

— Едва ли — отвърна тя с известна доза хумор. Докато той ядеше втория плавник, тя приключи с останалата част от животното. Сега ядеше по-спокойно и насладата ѝ беше явна. Рейн оглозга и последното месо по кокалите и ги хвърли в жарта. Изми мазнината от пръстите си в ледената прегръдка на вълните. После се върна и разпали огъня срещу засилващия се хлад на нощта. Тинтаглия въздъхна доволно и се изтегна с корем, обърнат към огъня. Рейн, който седеше между дракона и огъня, установи, че е обгърнат от унасяща топлина. Легна връз наметалото си и затвори очи.

— Ти си различен от онова, което очаквах да бъде един човек — отбеляза Тинтаглия.