Съдбовният кораб [bg]

— Е, вече сте тук. Защо? — предизвика ги той, преди някой да е успял да проговори. Даде им време колкото да съберат мислите си и когато Уинтроу пое дъх, Кенит го прекъсна: — Не си прави труда да отговаряш. Виждам го по лицата ви. След всичко, което преживяхме, вие все още не ми вярвате.

— Кенит! — извика Ета в неподправено изумление.

Той го пренебрегна.

— Какво намирате за толкова съмнително в мен? Преценката ми? Честта ми? — Нагласи чертите на лицето си в горчиво разкаяние. — Боя се, че сте прави. Показах лоша преценка в обещанието си към Уинтроу и малко чест спрямо екипажа си, тъй като рискувах живота им в опита си да спазя това обещание. — Той отправи пронизващ поглед към Уинтроу. — Леля ти е жива и е на борда. Всъщност тя спи в твоята стая. Спри! — нареди той, след като Уинтроу се надигна припряно. — Все още не можеш да идеш при нея. Беше премръзнала и изнемощяла от времето, прекарано в морето. Пи мак, за да я облекчи. Да не прекъсваме почивката ѝ би било проява на елементарна учтивост. Въпреки враждебността, с която ни посрещна Парагон, аз поне ще се придържам към това, което означава мирният флаг. — Той премести погледа си към Ета. — А ти, драга, ще стоиш далеч от Алтея Вестрит и жената воин от Шестте херцогства, която я придружи. Боя се някоя от тях да не ти причини нещо. Жената Вестрит говори любезно, но кой знае какви може да са истинските ѝ намерения?

— Приближили са се под мирно знаме, а после са нападнали? — невярващо попита Уинтроу.

— А, значи си гледал? Те провокираха нашите змии да нападнат, като ги обстрелваха със стрели. Взеха оттеглянето им за бягство. Окуражени от това, те доближиха кораба си, за да ни предизвикат директно. В последната битка надделяхме ние. За съжаление, в процеса бе загубена ценна придобивка. — Той поклати глава. — Корабът беше обречен да загине. — Разказът беше достатъчно неясен, за да може по-късно да промени детайлите както му е удобно, ако Уинтроу се усъмнеше в нещо. Засега го остави пребледнял и скован.

— Нямах представа — непохватно поде Уинтроу, но Кенит го прекъсна с рязко махване на ръката си.

— Разбира се, че си нямал. Защото не си научил нищо, въпреки всичките ми усилия. Аз се поддадох на чувствата си към теб и дадох скъпи обещания. Е, спазих ги. Корабът не е доволен, екипажът беше застрашен и беше изгубена рядка награда. Но удържах на думата си към теб, Уинтроу. Както Ета ме помоли. Боя се, че това няма да донесе радост на никого от двама ви — завърши изморено. Погледна от единия към другия и поклати глава в отвращение от собствената си глупост. — Предполагам, че съм глупак да се надявам, че някой от вас ще изпълни нарежданията ми относно Алтея Вестрит. Докато не установя дали тя не е заплаха за нас, бих искал да я държа изолирана. Сред удобство, но изолирана както от кораба, така и от екипажа. Нямам желание да я убивам, Уинтроу. Но и не мога да рискувам да разбере тайните пътища към Заграба или да подкопае авторитета ми пред кораба. Самото ѝ присъствие в тези води изглежда достатъчно да те настрои срещу мен. — Той отново поклати изморено глава. — Не съм и сънувал, че така бързо ще се усъмниш в мен. Никога. — Той стигна дотам, че да сведе лице в шепите си. Лактите почиваха на коленете му, докато се привеждаше напред в престорена мъка. Чу меките стъпки на Ета по пода, но въпреки това се престори на стреснат, щом ръцете ѝ се отпуснаха на раменете му.