Съдбовният кораб [bg]

Глава двадесет и трета

Полети

Рейн не беше вярвал, че може да заспи в ноктите на драцената, но го беше сторил. Събуди се внезапно, след което нададе полугласен вик при вида на поклащащите му се над нищото крака. В отговор почувства лек кикот откъм драцената, но освен това тя не каза нищо.

Започваха да се опознават добре. Той можеше да усети изтощението ѝ по ритъма на махащите ѝ криле. Скоро трябваше да почива. Беше му казала, че ако не беше неговото присъствие, би могла да се гмурне в плитчините близо до някой остров, като позволи на водата да поеме удара. Тъй като Рейн заемаше предните ѝ лапи, тя търсеше плаж, достатъчно отворен, че да позволи приземяване с тежко размахване на крила. Не беше лесно да открие такъв сред Пиратските острови. Малките острови под тях бяха стръмни и заострени, като върховете на планина, изскачащи от морето. Няколко имаха меки пясъчни плажове. За всеки почивен период тя избираше място и се спускаше с отвратителни кръгове. След като се доближеше до земята, започваше да маха с големите си жилави криле толкова яростно, че движението им изкарваше дъха от дробовете на Рейн, като в същото време изпълваше въздуха с прах и пясък. Стъпила веднъж на земята, тя го захвърляше небрежно на пясъка и го подканваше да се махне от пътя ѝ. Независимо дали го направеше, или не, тя отново се понасяше в полет. Турбуленцията от преминаването ѝ беше достатъчна да го събори на земята. Щеше да отсъства няколко часа или половин ден, за да ловува, да се храни, да спи и понякога отново да се храни.

Рейн използваше часовете усамотение, за да запали огън и да яде от намаляващите си провизии, а после се увиваше в плаща си да спи — ако не можеше да заспи, се тормозеше с мисли за Малта или се чудеше какво ще се случи с него, ако драцената не се върнеше.

В чезнещата светлина на зимния следобед, сред изпъкналости от черна скала Рейн забеляза плаж от черен пясък. Тинтаглия наклони криле и се извъртя към него. Докато се въртяха, няколко от черните камъни, застилащи плажа, се размърдаха. Дремещи морски бозайници повдигнаха масивните си глави. Гледката на дракона ги запрати в усилен бяг към вълните. Тинтаглия прокле и завърши с:

— Ако не те носех, сега щях да имам чудесна, тлъста вечеря в ноктите си. Рядко се намират морски бикове толкова на север по това време на годината. Няма да имам друга такава възможност!

Пластът от черен пясък върху черната скала се оказа по-тънък, отколкото изглеждаше. Тинтаглия се приземи, но без възвишеност, тъй като големите ѝ нокти задращиха по плажа като кучешки нокти по покрит с плочки под. Тя почти падна отгоре му, докато размахваше опашка, за да запази равновесие, но успя да се спре.