Гаснещ зрак [bg]

Хенаралд е прав. Единствената свобода, останала на света, е на онова, което ние захвърляме, безсмисления отпадък, който толкова бързо помитаме настрана. Вижте птиците, танцуващи на куповете смет — мислят, че всяка блеснала лъскавина издава крилете на насекомо. Но да се храниш там значи да умреш и изкушението на лова те възнаграждава единствено с глад.“

Докато се приближаваше към вътрешното крило на цитаделата, където Торас Редоун или се беше оттеглила, или се беше заключила далече от погледите на другите, се ослуша за далечния рев на ковачниците, но не чу нищо.

„Индустрия, твоето майсторство беше илюзия. Трайността, която ни предложи, беше лъжа. Ти не си нищо повече от пастта, която съградихме, а след това подхранвахме, докато и ние, и светът се изчерпахме, и в угасването на огньовете ти, в твоя вечно неутолим глад, ние се нахвърляме не срещу теб, а един срещу друг.

Единствени джагътите посмяха да ти се опълчат и да те нарекат демон. Ние? Е, ние ще умрем в нозете ти все едно си олтар и до сетния си дъх ще се придържаме към вярата в твоята святост, чак докато ръждата не сграбчи душата ти и последната капка кръв не изтече от нас.“

Както и с толкова много други неща, осъзна Галар Барас, семената на смъртта на цивилизацията бяха засети още с раждането ѝ. Но джагътите бяха доказали, че напредъкът не е неизбежен, че съдбите могат да бъдат отхвърлени, разбити, напълно захвърлени.

Стигна до вратата, огледа тъмния ѝ бронз, нитовете и зацапаното дърво. Зад нея, уви, беше неговата любов. Каквото и да беше състоянието ѝ, той знаеше, че ще падне на колене, щом я види, ако не телом, то духом. „Добре правим, че проклинаме любовта. Прави ни толкова нещастни, толкова жадни да се предадем. Тя трябва само да ме погледне в очите, за да разбере, че съм неин, че може да прави с мен каквото благоволи. Къде тогава е куражът ми?“