Черното копие и сянката на Властелина [bg]

От дясната му страна, защитавайки откритата страна на приятеля си, се биеше Дребосъка. Опитваха се да го повалят с щитове, но той рязко се хвърляше настрани, късо проблясваше дагото му – и врагът падаше. Мечовете той отблъскваше с острието си, и преди противникът да успее да съобрази нещо, следваше смъртоносен напад...

Тримата воини с късмет бяха забелязани: започнаха по-често от другите да ги поставят на опасни места, където роханският строй започваше да се огъва, прекъсванията за почивка в дъното на фалангата ставаха все по-кратки.

Фолко, дишайки тежко, гълташе вода от мяха, за кратка минута вдигнал забралото. Той също бе покрит с кръвта на ранени или убити от него хора. Отдавна мина първата остра умора: с нея му помогна да се справи наградата, взета още в Цитаделата на Олмер – гривната с тъмния камък, по чудесен начин възстановяващ силите. Наближаваше втората умора – бавна и обвързваща, изглеждаща съвсем неопасна, но просто в един миг ръцете могат да ти откажат да се подчиняват. Отдавна не бяха останали никакви мисли, освен една-единствена: кога ще свърши това? Кога най-накрая ще удари кралят? Кога неговата блестяща с доспехите си кавалерия най-накрая ще излезе на полето?! На хобитът му се струваше, че сега ще потъне в щедро проливащата се на земята кръв на врагове и приятели. Под доспехите той беше мокър от пот като мишка на дъжд.

Но не можеше да не забележи, че роханската пехота успя да изпълни дълга си. Заобиколена от три страни, тя привличаше към себе си врага, като магнитът – желязото. Подобно на бент закриваше пътя на побеснелите води на мътното пълноводие. Вече целият бряг на Великата Река се оказа изпълнен с воините на Господаря. Но най-силните, най-неуморимите и злобните се бяха включили в битката, с тях бяха принудени да започнат и те първи положиха глави. Попълнението, налитащо върху роханската фаланга беше много по-лошо – и доспехи нямаха почти никакви, и мечовете им бяха лоши, и почти не умееха да ги използват.

Слънцето вече се беше издигнало високо, сражението траеше няколко часа.

„Колко още ще издържа? – с натрупващо се мъчително безразличие се питаше Фолко, отбивайки поредния удар. – Аз повече не мога така! – викаше той, правейки бърз напад. – Нали някога трябва да дойде и моят ред“ – отчуждено съобразяваше той, измъквайки оръжието от поваленото тяло...

Мина ден, месец, година? Фолко не гледаше слънцето. Във всички времена то носеше надежда на сражаващите се на страната на Светлината – но не и сега. Заобиколени, губещи и губещи другари, роханските воини както и преди упорито се отбраняваха – и държаха строя.

Роговете гръмнаха внезапно някъде съвсем близо, над самото ухо. Десетникът, с когото Фолко започваше битката, отдавна бе загинал от стрелата на хазг и оказалият се наблизо Атлис обясни командата на хобита: