Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Какво стана?
— Взеха кредитната карта! — Джеремая изглеждаше зашеметен — сякаш това беше най-странното нещо, което се беше случило дотук. — Искаха да ме арестуват!
— За Бога, не си използвал някоя от картите на Сюзън, нали? — ужаси се Рени.
— Не, не! Моята карта! Моята. Взеха я и я пъхнаха в машината, после ми казаха, че управителят искал да говори с мене. Той не дойде веднага, затова просто избягах. Моята карта! Откъде знаят името ми?
— Не знам. Може би е просто съвпадение. Боже, всичко стана толкова бързо. — Рени затвори очи и се опита да се концентрира. — Да се сменим, по-добре карай ти!
Размениха си местата. Джеремая подкара колкото можеше по-бързо към изхода на паркинга. Когато се включиха в потока от коли, появиха се двама униформени охранители, говорещи по микрофоните на шлемовете си.
— Не гледай — обади се Рени. — Просто карай. Когато навлязоха в главния път, Джеремая изведнъж се изпъна.
— Щом знаят името ми, значи могат да намерят и майка ми? — Той едва се сдържаше да не заплаче. — Не е честно! Тя е само една старица. Нищо на никого не е сторила!
Рени отпусна ръка на рамото му, за да го успокои.
— И ние не сме. Но не се разстройвай! Не мисля, че някой би й сторил нещо — дори не могат да знаят със сигурност, че имаш нещо общо с нас.
— Трябва да я прибера — и той бързо зави в една отбивка.
— Не, Джеремая, не! — Рени се опитваше да говори властно, колкото и трудно да й беше. — Не го прави. Ако наистина ни търсят толкова сериозно, ще очакват да постъпиш точно така. Няма да направиш добро на майка си, а и ние също ще загазим — убеждаваше го тя. — Виж, Мартин мисли, че е открила нещо — място, където можем да отидем. Нужен си ни да ни закараш там. Сигурна съм, че можеш да уредиш нещо за майка си.
— Да уредя? — възкликна Джеремая. Продължаваше да гледа бясно.
— Обади се на някой от роднините си. Кажи им, че заминаваш по спешност. Помоли ги да я наглеждат. Ако стоиш надалече, който и да ни преследва, няма да има причина да я безпокои.
Рени все още не беше сигурна, че е права, и се чувстваше като предател, но не можа да измисли нищо друго. Без Джеремая и колата тя, !Ксабу и баща й оставаха без абсолютно никакъв шанс.
— Ами ако искам да видя майка си? Тя е стара жена — ще се чувства много самотна и уплашена!
— Ами Стивън? — изведнъж се обади Дългия Джоузеф от задната седалка. — Ако ни преследват и се скрием, няма да можем да ходим да виждаме момчето ми, когато свалят карантината.
— За Бога, не мога да мисля за всичко точно сега! — извика Рени. — Всички вие, просто млъкнете!
Тънките пръсти на !Ксабу се протегнаха над седалката и се отпуснаха върху рамото й.
— Разсъждаваш много добре — каза той. — Трябва да правим, каквото ти каза.
— Извинете, че се намесвам — обади се Мартин от комуникатора до краката на Рени и я накара да подскочи, — искате ли да ви дам някакви инструкции?
Рени свали стъклото и дълбоко си пое дъх. Въздухът беше топъл и натежал от предчувствие за дъжд, но в момента миришеше на бягство.
Ихлозито се носеше на северозапад по шосе 3 — засега само още една анонимна кола в ранното задръстване на часа пик. Джеремая се бе свързал със свои възрастни роднини и бе поверил майка си на тях, а Рени бе оставила кратки съобщения в болницата на Стивън и в политехниката, за да се покрие и пред двете институции за няколко дена. Така се почувстваха малко по-свободни и с поне временно решени спешни проблеми. Настроението в колата се подобряваше.
Мартин ги беше насочила високо в Дракенбергската верига покрай границата с Лесото, в район, толкова див и с такива примитивни пътища, че трудно щяха да ги преминат в мрака. Следобед Рени започна да се притеснява, че няма да успеят да стигнат дотам навреме. Не беше доволна, че Джеремая реши да спрат да обядват в ресторант от крайпътната верига. Напомни на останалите, че групата им изглежда доста странно, че !Ксабу на всяка цена ще бъде запомнен, затова убеди Джеремая да влезе и да поръча четири порции за вкъщи. Той се върна и се заоплаква, че трябва да яде, докато кара, но така загубиха само четвърт час.
Когато прекосиха равнината и навлязоха в подножията на хълмовете, движението ставаше все по-натоварено. Пътят беше все по-тесен, а превозните средства — по-големи. Малките практични коли се заменяха от огромни камиони — сякаш среброкожи динозаври, — които си проправяха път към Лейдисмит или пътуваха по дългия маршрут към Йоханесбург. Тихото ихлози се плъзгаше между големите камиони и ги изпреварваше — някои от гумите им бяха два пъти по-големи от тяхната кола. Рени почувства, че това е твърде точна аналогия на собственото им положение — огромната разлика по скалата между самите тях и хората, които бяха засегнали.