Кладенецът на възнесението

„Нищо чудно, че ме подкрепи, когато предложих Вин и Елънд да заминат — помисли Сейзед. — Сега, когато ги няма, той се опитва да поеме контрола над бившата група на Келсайър“.

Не че в това имаше нещо лошо. Доксон бе истински гений в организирането и майстор на бързото планиране. Ако нещо му пречеше, това бяха определени предразсъдъци.

— Сейз, зная, че не обичаш да се биеш — продължи Доксон и се опря с две ръце на масата. — Но имаме нужда от теб.

— Мисля, че той се е подготвил за бой — обади се Тиндуил, втренчила поглед в Сейзед. — Ако се съди по пръстените на ръцете му.

Сейзед я погледна през масата.

— А каква е твоята роля във всичко това, Тиндуил?

— Лорд Доксон ме повика за съвет — отвърна тя. — Той самият няма голям опит във военното дело и помоли да му предоставя сведения за генералите, които държа в архивите си.

— Аха. — Сейзед се обърна към Доксон. — Добре тогава. Ще взема участие във вашия план. Но искам да ви предупредя за едно: наредете на хората си да съблюдават йерархията на командването — освен ако не възникне крайна необходимост.

Доксон кимна.

— Милейди Тиндуил — продължи Сейзед. — Ще може ли да поговорим насаме?

Тя кимна, двамата се извиниха и се отдалечиха към един страничен коридор. В сенките под галерията Сейзед спря и се обърна към нея. Изглеждаше толкова спокойна — толкова уравновесена — въпреки сериозността на положението. Как го постигаше?

— Сейзед, виждам, че съхраняваш доста голям брой качества — отбеляза тя и кимна към пръстените му. — Нямаше ли готови металоеми отпреди?

— Използвах всички запаси от бодрост и бързина, докато се връщах в Лутадел — обясни той. — Нямам почти никакви резерви от здраве — изразходвах ги, докато преподавах на юг. Все не ми оставаше време да възстановя изчерпаното. Имам доста сила и тежест, както и добър подбор калаени металоеми. Но човек никога не може да е напълно подготвен.

— Може би — отвърна тя и погледна над рамото му към групата около масата. — Щом можем да се занимаваме с други неща и да не мислим за неизбежното, усилията ни не са напразни.

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— Тиндуил — рече той тихо. — Защо остана? Мястото ти не е тук.

— Нито твоето, Сейзед.

— Тези хора са мои приятели. Аз няма да ги изоставя.

— Тогава защо убеди водача им да замине?

— За да му съхраня живота.

— Оцеляването на всяка цена невинаги е лукс, който водачите могат да си позволят — възрази Тиндуил. — Щом са решили да се посветят на другите, трябва да носят отговорността си докрай. Тези хора ще умрат — но това едва ли трябва да стане с чувството, че са били изоставени.

— Те не са…

— Те се надяват на спасение, Сейзед — прекъсна го тихо Тиндуил. — Всеки от тях — дори Доксон, който е най-трезвомислещият от всички, — вярва, че може да се спаси. И знаеш ли защо? Защото дълбоко в себе си знаят, че нещо ще ги спаси. Същото, което ги е спасявало и преди и което е непосредствено свързано с Оцелелия. За тях тя е олицетворение на надеждата. А ти я отпрати.