Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Такова бе сърцето на госпожица Темпъл и то биеше силно в гърдите й и тя вече не изпитваше страх, а нещо като яростен гняв. Знаеше, че няма да умре, защото целта им бе поквара — те искаха да избегнат самата смърт и да преминат направо към бавното разложение на душата й чрез червеите, които щяха да пуснат в ума й.
Нямаше да се примири. Щеше да се бори с тях. Щеше да остане себе си, независимо от всичко, въпреки всичко, и щеше да ги избие до един! Завъртя глава на една страна, докато един от служителите на графа се навеждаше над нея и сменяше бялата маска с очилата от метал и стъкло — притисна ги силно, докато черната гума не се залепи здраво за кожата й. Тя изстена през запушалката в устата си, когато металните ръбове се впиха в лицето й. Бяха ужасно студени. Всеки миг медните жици щяха да зажужат от електричество. Като знаеше каква агония я очаква, тя можеше само отново да тръсне глава и да си каже с цялата сила на волята си, че Лидия Вандаариф е глезла, че това изобщо няма да е трудно и че ще се мята и ще пищи само за да ги убеди, че са успели, а не защото те я карат.
Двамата войници довлякоха в театъра госпожа Дужон, отпусната и неотзивчива, и я оставиха на пода. Косата висеше пред лицето й и госпожица Темпъл нямаше представа за възрастта и хубостта й. Задави се отново от тапата в устата си и задърпа каишите.
Те не бързаха да натиснат бутона. Тя ги прокле, че си играят с нея така. Щяха да умрат. Щяха да бъдат наказани всичките. Бяха убили Чан. Бяха убили Свенсон. Но това нямаше да е краят… тя нямаше да позволи…
Каишите около главата й бяха стегнати, но не толкова, че да не чуе изстрелите… след това гневните викове на госпожица Пул, а после още изстрели и как гласът на госпожица Пул премина от гняв към изпълнен с ужас писък. Но той бе прекъснат от трясък, който разклати масата, после още по-силни викове… и после тя надуши дима и усети топлината на огъня. Огън! По босите й крака! Не можеше да вика, не можеше да помръдне, а през дебелите очила виждаше замъглено притъмнелия таван. Какво бе станало с лампите? Да не би покривът да се беше срутил? Да не би „изстрелите“ да бяха пукащите греди на рухващия таван? Топлината по краката й се засилваше. Нима щяха да я оставят да изгори жива? Може би ако се престореше на ранена, те нямаше да я държат здраво и щеше да може да избяга… ами ако тези, които я държаха в плен, вече бяха избягали и я бяха оставили да изгори?
Някаква ръка хвана нейната и тя се изви, за да я стисне — независимо чия беше. Не можеше да обърне глава, не виждаше през сгъстяващия се дим. Който и да беше, трябваше да я освободи! Трябваше! Ръката се дръпна и сърцето й спря, но само след миг две ръце започнаха да разкопчават каишите. Каква глупачка беше — как можеше да я освободи, ако тя държеше ръката му? След още един отчайващо дълъг миг каишите се охлабиха и ръцете й бяха свободни. Вниманието на спасителя й се насочи към краката й, а ръцете на госпожица Темпъл полетяха към лицето й и задърпаха маската. Намери закопчалката, разхлаби я и очилата паднаха. Тя хвана шепа медни жици и се надигна, а устройството се повлече зад нея като някакъв средновековен боздуган, който бе готова да стовари върху главата на който и да беше този обзет от съвест подчинен, който бе решил да я спаси.
Мъжът се бе справил с другите каиши и тя усети как ръцете му се вмъкнаха под краката и зад гърба й, повдигнаха я и я сложиха да стъпи на пода. Тя изсумтя при това нахалство — с копринените роби все едно беше по бельо, шокираща близост, независимо от обстоятелствата — и вдигна ръка, за да замахне с тежките очила (по които имаше какви ли не метални болтове), а с другата измъкна подгизналата запушалка от устата си. Димът бе гъст — от другата страна на масата проблясваха пламъци, оранжева линия разделяше публиката от сцената и блокираше пътя към далечната рампа, откъдето чуваше викове и виждаше силуети в мрака. Напълни дробовете си със зловонния въздух и се закашля. Спасителят й я подкрепяше през кръста. Тя се прицели в тила му.
— Насам! Можете ли да ходите?
Госпожица Темпъл спря замахването — гласът… поколеба се, а после той я дръпна надолу под дима. Очите й се ококориха от неочакваната радост да види човека, който стоеше пред нея, но и от ужасно окаяния му вид, все едно наистина се бе измъкнал от ада, за да я намери.
— Можете ли да ходите? — извика отново доктор Свенсон.