Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Адриа взе цигулката и я разгледа. Никога не беше обръщал внимание, но действително беше така. Погледна Матиас, отвори уста, затвори я и остави цигулката на бюрото.
– Да, така беше – потвърди Бернат. Аз също го знаех, но цигулката не беше моя, за съжаление.
Адриа отново остави цигулката на бюрото. Сега трябваше да вземе решение. Всъщност знам, че никак не се затрудних. Но останахме още два часа, преди да се разделим. Дадох му оригиналния калъф, оня с едно тъмно петно, което нямаше начин да се изчисти.
– Ти си стопроцентов тъпак.
– Жестоката болка е карала Матиас Алпартс да продължава да живее, сякаш е на годините, на които е бил в деня, когато е загубил всичко. Тази болка ме накара да се предам.
– Неговата история те била накарала да се предадеш. Не, неговият разказ.
– Може би. И какво от това?
Мъжът погали нежно, с върха на пръстите си, капака на цигулката. Ръката му се разтрепери. Скри я засрамен и се обърна към мен:
– Болката се задълбочава и е по-силна, когато страда безпомощно същество. И увереността, че си могъл да предотвратиш това с една героична постъпка, те измъчва през целия живот и през цялата смърт. Защо не крещях, защо не удуших войника, който удари с приклада малката Амелия, защо не крещях, защо не спрях влака, защо не убих есесовците, които ни заповядваха ти надясно, ти наляво, ей, ти, чуваш ли ме?
– Къде са дъщерите ми?!
– Какво говориш?
– Къде са дъщерите ми? Изтръгнаха ги от ръцете ми!
Матиас, прав, с разперени ръце, изскочили очи, пред войника, който беше извикал офицера.
– Какви ми ги дрънкаш. Хайде. Заминавай!
– Не! Амелия, с коси като черен кехлибар, Тру, с кестеняви коси като горско дърво, бяха с мен.
– Казах ти да заминаваш. Мини вдясно и не пречи.
– Дъщерите ми! И Жулиет, със златни къдрици! Малко момиченце, много живо. Пътуваше в друг вагон, чувате ли ме!
Войникът, отегчен от такава настойчивост, го удари с приклада по челото. Падайки почти в безсъзнание, видя на земята едно от двете парчета от салфетката, взе го и го стисна здраво, сякаш беше една от дъщеричките му.
– Виждате ли? – наведе глава пред Адриа, като отметна малкото си останала коса: имаше нещо странно на главата, нещо като стар белег от тази все още близка болка.
– Заставай в редицата или ще ти смажа черепа – каза спокойният глас на доктор Буден, офицера, сложил ръка на кобура. Беше по-късно от обикновено и той беше малко тревожен, особено след разговора с доктор Фойгт, който искаше от него резултати в едно или в друго, измисли нещо, по дяволите, не е толкова трудно. Но искам доклад с резултатите. Матиас Алпартс не можа да види очите на онова чудовище, защото козирката скриваше почти цялото му лице. Застана дисциплинирано на редицата вдясно, която не вървеше, нямаше как да знае това, към газовите камери, а към помещенията за обезпаразитяване, за да се превърне в безплатна работна ръка ad maiorem Reich gloriam469. А Буден, като хамелнския флейтист470, успя да си избере момчета и момичета. Фойгт, няколко метра по-нататък, успя с един куршум да пръсне главата на Нече де Бук, настиналата тъща на Матиас. И той продължаваше да разказва на Адриа как пред заплахата на оня офицер наведох глава и оттогава си мисля, че именно защото не се разбунтувах, умряха моите дъщери, Берта и настиналата ми тъща. А Берта и Жулиет не ги видях повече, след като се качихме на влака. Горката Берта, не можахме дори да се погледнем за последен път. Да се погледнем, само да се погледнем, Господи, Боже мой, само да се погледнем, макар отдалеч. Да се погледнем... Скъпи мои, изоставих ви. И не можах да отмъстя за страха, който тези човекоядци вдъхваха на Тру, Амелия и Жулиет. Простете ми, ако такова малодушие изобщо заслужава прошка.
– Не се измъчвайте.
– Бях на трийсет и една години. Можех да се боря.
– Щяха да ви пръснат черепа и вашите близки пак щяха да умрат. А сега живеят във вашия спомен.
– Глупости. Това е мъчение. Онзи смешен протест беше единствената проява на бунт, която си позволих.
– Разбирам защо говори така – сигурно не можеш да не мислиш за това; ето какво ме накара да повярвам на Матиас Алпартс – неговата болка. Която ще го убие днес, утре или вдругиден. Това беше неговата болка, както и онзи случай, когато се отдръпнал, за да избегне удара с приклад, и било убито едно момче. Или когато не дал къшей хляб на един другар: неговите големи грехове му разяждаха душата.
– Като Примо Леви471 ли?