Изповядвам

– Добре ли сте? – попитах, без да го гледам, докато се опитвах да снимам Laurentius Storioni me fecit през ефа.

– На моята възраст просто трябва да внимавам, нищо по-специално.

Прибрах отново цигулката в шкафа и погледнах Матиас Алпартс в очите.

– Как мога да съм сигурен, че сте ми казали истината? Как мога да знам, че вие сте Матиас Алпартс?

Старецът извади от чантата някаква лична карта с неговата снимка и ми я подаде.

– Аз съм аз, както може да видите. – Взе си обратно личната карта. – Относно това дали казвам истината, боя се, че не мога да ви дам никакво доказателство.

– Надявам се, ще ме разберете, трябва да съм сигурен – каза Адриа, мислейки повече за Сара и колко доволна щеше да бъдеш, ако съм достатъчно смел и върна цигулката.

– Не знам какво още мога да ви покажа... – каза Алпартс с нотка на уплаха, като прибираше личната карта в чантата. – Казвам се Матиас Алпартс и за мое нещастие съм единственият собственик на тази цигулка.

– Не ви вярвам.

– Не знам какво повече мога да ви кажа. Както вероятно разбирате, вкъщи не пазим никакво удостоверение за... Та аз не намерих дори семейните снимки, когато можах да се върна вкъщи. Всичко бяха съсипали, бяха унищожили спомените ми.

– Позволете ми да ви нямам доверие – казах, без да искам да го кажа.

– Имате пълно право – каза той. – Но аз ще направя всичко възможно, за да си върна този инструмент: той ме свързва с моето минало и с миналото на моето семейство.

– Наистина ви разбирам. Но...

Той ме погледна, сякаш излизаше от кладенеца на спомените си, с болка, стичаща се по цялото му лице.

– Да ви разкажа всичко това, за мен беше връщане в ада. Бих искал това усилие да не отиде напразно.

– Разбирам ви. Но в документа, който аз притежавам, като собственик на инструмента не е посочено вашето име.

– Така ли? – учуден, объркан, даже ми стана малко мъчно за него.

И двамата мълчаха известно време. От кухнята заприижда миризмата на врящите в тенджерата зеленчуци.

– А! Разбира се! – подскочи. – Трябва да е на името на жена ми, разбира се, къде ми е бил умът!

– А жена ви се казва...

– Казваше се – поправи ме, жесток към самия себе си. – Казваше се Берта Алпартс.

– Не. И това не е името, посочено в документа.

Млъкнахме. Даже съжалих, че съм започнал това отчаяно пазарене. Но Адриа запази мълчание. Тогава Матиас Алпартс подсвирна леко и каза ама, разбира се, купи я тъщата!

– Как се казваше тъща ви?

Няколко секунди постоя замислен, сякаш му беше трудно да си спомни нещо толкова просто. Погледна ме с блеснали очи и каза Нече де Бук.

Нече де Бук. Нече де Бук... Името, което ми беше написал баща ми и което никога не съм заб­равял само от нечиста съвест. И се оказва, че въп­росната Нече де Бук е била една настинала тъща.

– Измамили са те!

– Бернат, млъкни. За мен с това въпросът прик­лючи.