Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Егаси глупака.
– Нече де Бук, повтори посетителят. Знам само, че цигулката пристигна в Биркенау като член на семейството: във влака, с който ни караха, видях, че настиналата тъща я беше прегърнала, сякаш беше една от внучките й. Студът вледеняваше мислите. С труд се добрах до ъгъла, където седеше до друга възрастна жена. Усетих ръчичките на Амелия, вкопчени в панталона ми – следваше ме в трудния път през вагона, натъпкан с тъжни хора.
– Мамо, защо сте я взели?
– Не искам да ни я откраднат. Тя е на Берта. – Нече де Бук беше жена с характер.
– Мамо, но нали...
Тогава ме погледна с черните си очи и ми каза Матиас, не виждаш ли, че са настъпили тежки времена? Не ми дадоха време дори да взема бижутата, но тази цигулка няма да ми я откраднат. Кой знае дали...
И отново погледна пред себе си. Кой знае дали един ден няма да потрябва, за да ни изхранва, вероятно това искаше да каже тъщата. Не се осмелих да й взема цигулката, да я хвърля на прогнилия под на вагона и да й кажа да се погрижи за Амелия, защото детето продължаваше да се държи за крачола ми и не ме пускаше. Аз носех Тру на ръце, а Жулиет и Берта повече не ги видях никога, защото пътуваха в друг вагон. Как ще ви мамя, господин Ардефол? В друг вагон, в несигурността към сигурната смърт. Защото знаехме, че отиваме на смърт.
– Татко, много ме боли тук, отзад.
Амеличе пипаше тила си. Оставих някак си Труде на пода и разгледах тила на Амелия. Голяма цицина с рана по средата, която започваше да се възпалява. Можах единствено да я целуна с безсилна обич. Горкичката, от този момент не се оплака повече. Отново взех малката на ръце. След малко Тру ме хвана за лицето, за я погледна в очите, и ми каза гладна съм, татко, кога ще пристигнем. Тогава казах на малката Амеличе понеже вече си голяма, трябва да ми помогнеш, а тя отговори да, татко. С голям труд сложих Тру на пода, поисках салфетката от сестра й и с ножа, с който ми услужи един мълчалив мъж с брада, срязах внимателно салфетката на две равни части и дадох по едно парче на всяка от моите дъщерички; и горката Труде повече не каза, че е гладна, и Амеличе и Тру застанаха заедно прави, облегнати на краката ми, хванали мълчаливо парчето чудодейна салфетка.
Най-жестокото беше да знаем, че водим дъщеричките си на смърт, хванати за ръка: аз бях съучастник в убийството на моите деца, които се вкопчваха за врата или за краката ми, а леденият въздух във вагона не можеше да се диша и никой не гледаше в очите на другите, защото всички ни тровеха едни и същи мисли. И единствено Амеличе и малката Труиче имаха салфетка на каренца само за тях. Матиас Алпартс отиде до бюрото и сложи длан върху мръсния парцал, който вече беше сгънат внимателно. Това ми остана от рождения ден на Амелия, моята голяма дъщеря, когато я убиха, беше навършила току-що седем годинки. Тру беше на пет, Жулиече – на две, а Берта на трийсет и две, моята настинала тъща беше прехвърлила шейсетте...
Взе парцала, погледна го благочестиво и изрече още не знам какво чудо стана, та събрах двете половинки. Сложи салфетката на бюрото, отново със същото благоговение, с каквото свещеникът разгъва и сгъва корпорала в олтара.
– Господин Алпартс – казах, повишавайки леко глас.
Старецът ме погледна, учуден, че го прекъсвам. За момент изглеждаше, че не знае къде е.
– Трябва да хапнем малко.
Хапнахме в кухнята, сякаш ставаше дума за неофициално посещение. Въпреки мъката Алпартс яде с апетит. Разгледа с любопитство съда със зехтин, показах му как да го използва и поля зеленчуците. При този успех, извадих твоя порон, който от много време не ползвах, откакто ти умря. Бях го прибрал, за да не го счупя. Струва ми се, че не съм ти казвал това. Налях малко вино, показах му как се пие с него и за първи и последен път Матиас Алпартс се смя от сърце. Пи от порона, изцапа се, все така засмян, и ми каза просто така bedankt, heer Ardefol468. Може би искаше да ми благодари за смеха; не нямах желание да си изяснявам.
Никога няма да узная със сигурност дали Матиас Алпартс е изживял всичко това, което ми разказа. В дъното на душата си знам, но никога няма да бъда напълно сигурен. Във всеки случай се предадох пред една история, която ме сломи, мислейки си за теб и какво би искала да направя.
– Прахосал си наследството си, приятелю мой. Ако още мога да те наричам приятел.
– След като цигулката е моя, защо толкова се безпокоиш?
Защото винаги съм си мислил, че ще наследя цигулката, ако ти умреш преди мен.
– Защото не е ясно дали историята на оня тип е истина. И макар че няма никога вече да сме приятели, после ще те науча да работиш с компютъра.
Каза ми, ако погледнете през звуковия отвор, mijnheer Ардефол, че видите, че пише Laurentius Storioni Cremonensis me fecit 1764, а отстрани има два знака, като две звездички. И под Cremonensis – една неравна черта, ту по-дебела, ту по-тънка, която започва при m и стига до второто n. Ако не греша – минали са повече от петдесет години.