Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Под градушката стрели строят на воините на Пределите някъде трепна. Някой помисли само за своята защита и в образувалите се дупки удариха конните копиеносци. Истерлингите, умеещи да играят с копието, както малцина народи на Средната земя умееха, се въртяха като пумпали пред строя, ту хвърляйки конете напред, ту карайки ги да отстъпват назад, и при първата възможност удряха с копията – отгоре надолу, целейки се в очите и шията. От прочетените книги хобита знаеше, че конницата почти няма шансове против плътно събралата и насочила пиките си пехота, но само дотогава, докато пази строя си.

Истерлингският конник внезапно се оказа пред хобита – беше решил явно, че тук е слабо място. Копието му подскочи, като хвърляща се върху плячка змия. Той удряше, влагайки в удара цялата тежест на тялото си, така че окървавеният връх да изкара назъбеното си острие от гърба на този дребосък, незнайно по какъв начин намерил се сред сламеноглавите западни пастири на табуни...

Сигурно истерлингът успя да се учуди, когато дребосъкът с неочаквана ловкост леко се люшна настрани, размахвайки късия си меч – и в ръцете на равнинеца вместо копие остана само безполезен чукан. А джуджето, без да губи нито секунда, внезапно подскочи, като се озова съвсем близо. Истерлингът дръпна меча от колана си, но по левия му хълбок неочаквано нещо го опари, по бедрото заструи топло и лепкаво. Вече разбирайки, че е ранен, но в треската на битката не чувствайки болка, той замахна да посече настрани – обикновено така неведнъж бе разсичал противника от рамото до кръста. Но ударът рухна в празнината, а проклетият дребосък отново се оказа до него и с неимоверна ловкост мушна меча в слабото място на доспехите – в тясното място между нашитите на кожената куртка железни пластини.

Тежкото тяло рухна от коня и с глух удар се удари в земята. Истерлингът не беше мъртъв, но на хобита не му стигаше дължината на ръцете, за да го прониже от край до край. Врагът беше само ранен – но това напълно стигаше. Строя не се наруши.

Като се оказаха отрязани от своите, роханците не се поддадоха на паниката, фалангата събираше редиците, загиваха онези, които се огънеха, издържаха само умеещите да не оголват хълбока на съседа заради няколко мига собствено съществуване. И макар че от едната страна натискаше бронираната пехота на Прирунието, от другата пляскаше жестокият бич на истерлингската конница, уестволдите не си и помисляха за бягство. Хобитът, изкарвайки кратката си почивка в средата на строя, ясно четеше тези мисли по лицата на съседните воини. За него самия много неща оставаха неразбрани – на какво, например, разчитат командирът на пехотата, Третият Маршал на Пределите Брего, и хилядниците му, нали фалангата неотклонно се топеше, а врагът хвърляше в битката все нови и нови дружини от противоположния бряг. При това не всички от тях се счепкваха с роханската пехота: много отряди, пришпорвайки конете, препуснаха към сърцето на роханската равнина, далеч от брега. Но лъвската част на преминалите сили на Господаря беше хвърлена против устойчивата фаланга на воините на Пределите.