Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Зад тях водната повърхност се набразди и те се понесоха към брега.

— Говорехте за мъже и за лукове — каза Давос на Мелисандра. — А за жените? С тях не е ли същото? Вие добра ли сте, или сте зла, милейди?

Тя се изкиска тихо.

— О, добра съм аз. Аз съм нещо като рицар, по своему, мой скъпи сир. Поборник на светлината и живота.

— Но се каните да убиете тази нощ един човек — каза той. — Както убихте майстер Крессен.

— Вашият майстер се отрови сам. Искаше да отрови мен, но аз бях защитена от по-могъща сила, а той не беше.

— А Ренли Баратеон? Него кой го уби?

Тя го погледна. Под сянката на качулката очите й горяха като бледочервени пламъци на свещи.

— Не аз.

— Лъжкиня. — Сир Давос вече го разбра.

Мелисандра отново се разсмя.

— Вие сте се изгубили в тъмнина и хаос, сир Давос.

— И толкова по-добре. — Давос посочи далечните светлини, мъждукащи по стените на Бурен край. — Усещате ли колко студен е вятърът? Стражите ще се прислонят по-близо до факлите. Малко топлина, малко светло, те са утеха в нощ като тази. Но това ще ги заслепи и няма да ни видят. — „Надявам се.“ — Богът на мрака ни закриля сега, милейди. Дори вас.

При тези негови думи пламъците в очите й като че ли се разгоряха още по-ярко.

— Не изричай това име. Че да не ни погледне с черното си око. Той никой човек не закриля! Той е враг на всичко живо. Факлите са тези, които ни скриват, каза го сам. Огънят. Яркият дар на Господаря на Светлината.

— Нека да е по вашему.

— По-скоро по негово.

Вятърът менеше посоката си, Давос го усети, видя го в начина, по който се набразди платното. Пресегна се за фаловете.

— Помогнете ми да сваля платното. По-нататък ще продължим с гребане.

Свалиха платното, Давос извади греблата, плъзна ги в развълнуваната черна вода и каза:

— Кой ви отведе при Ренли?

— Нямаше нужда — отвърна тя. — Той не беше защитен. Но тук… Бурен край е древно място. Има заклинания, втъкани в камъните. Тъмни стени, през които никоя сянка не може да премине — древни, забравени, но са си още на място.

— Сянка ли? — Кожата на Давос настръхна. — Сянката е създание на мрака.

— Вие сте невежа като дете, сир рицарю. В мрака няма сенки. Сенките са слугите на светлината, децата на огъня. Най-яркият пламък хвърля най-тъмните сенки.

Давос се намръщи и й даде знак да мълчи. Приближаваха към брега, а гласовете се разнасяха над водата. Гребеше и тихият плясък на греблата се сливаше с постоянния ритъм на вълните. Морската страна на Бурен край се издигаше върху бели варовити канари, а над тях беше стръмната, два пъти по-висока стена. Между скалите зееше тъмно устие и точно натам беше подкарал Давос, както го бе направил преди шестнадесет години. Тунелът се отваряше в пещера под самия замък, където лордовете на бурята в стари времена бяха построили своя таен пристан.