Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Служи, но как? — попита Давос, страхувайки се от отговора.

— Както трябва. — Кралят го изгледа. — А ти?

— Аз… — Давос облиза устни. — Аз съм ваш за всичко, което ми заповядате. Какво искате да направя?

— Нищо, което не си правил преди. Само да докараш една лодка под замъка, без да те видят, в мрака на нощта. Можеш ли да го направиш?

— Да. Тази нощ ли?

Кралят кимна отсечено.

— Малка лодка. Не „Черната Бета“. Никой не трябва да те види.

Давос понечи да възрази. Сега той беше рицар, а не контрабандист, най-малкото пък убиец. Но когато отвори уста, думите секнаха в гърлото му. Това беше Станис, неговият справедлив господар, на когото дължеше всичко, което беше сега. А трябваше да мисли и за синовете си. „Богове милостиви, какво е направила тази жена от него?“

— Мълчиш — отбеляза Станис.

„И по-добре изобщо да не проговарям“ — каза си Давос, но все пак проговори:

— Господарю, вие трябва да заемете замъка, вече го разбирам, но със сигурност трябва да има и други начини. По-чисти. Нека сир Кортни да задържи онова момче. Така би могъл да се подчини.

— Трябва да го получа това момче, Давос. Трябва. Мелисандра и това е видяла в пламъците.

Давос отчаяно затърси в ума си друг отговор.

— В Бурен край няма да се намери рицар, равен по доблест на сир Гиард или лорд Карън, или на който и да е от стотината други, заклели се да ви служат. Този двубой… дали пък сир Кортни не търси достоен начин да се подчини? Дори това да означава да изгубиш собствения си живот?

Тревога като облак премина за миг по лицето на краля.

— По-скоро е замислил някаква измама. Двубой няма да има. Сир Кортни беше мъртъв още преди да хвърли ръкавицата си. Пламъците не лъжат, Давос.

„Да, но искат аз да направя така, че да се сбъднат“ — помисли той. Отдавна не бе изпитвал такава тъга.

И така, в лоното на черната нощ той отново се озова насред залива да насочва към брега една малка лодка с черно платно. Небето си беше същото, както и морето. Същата беше солената миризма във въздуха, и водата си беше такава, каквато я помнеше. Хиляди лагерни огньове примигваха на брега около замъка, като огньовете, които Тирел и Редвин бяха запалили преди шестнадесет години. Но всичко останало бе много по-различно.

„Последния път аз носех живот за Бурен край, под формата на лукови глави. Този път е смърт във формата на Мелисандра Асшайска.“ Преди шестнадесет години платната пращяха и пукаха при всеки каприз на вятъра, докато накрая той не ги свали и не продължи с увити в плат гребла. Въпреки това сърцето му бе паднало в петите. Този път единствените кораби наоколо бяха на Станис, а единствената опасност можеше да дойде от страна на наблюдателите по стените на замъка. Въпреки това Давос се беше изпънал като тетива на лък.

Мелисандра седеше присвита на една от страничните дъски, скрита под гънките на тъмночервено наметало, което я покриваше от главата до петите; лицето й бе като бледа сянка под качулката. Давос обичаше водата. Най-добре спеше, когато имаше люлееща се палуба под себе си, а въздишките на вятъра в платната му бе по-сладък звук от този на свирнята на най-добрия музикант. Но тази нощ дори близостта на морето не му носеше утеха.