Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Опита се да си повярва, че Калан не е толкова жестока. Нищо не я бе карало да се чувства по-добре от тези пръсти, които я галеха, от тихата песен, която Калан пееше в ухото й. Рейчъл си помисли, че сигурно това е като да си имаш майка.
Противно на волята си, тя заспа и засънува чудни сънища.
Събуди се по средата на нощта, когато Ричард дойде да вдигне Калан, но се направи, че още спи.
— Искаш ли да поспиш още с нея? — наистина нежно прошепна той.
Рейчъл задържа дъха си.
— Не — прошепна в отговор Калан. — Ще изкарам поста си.
Рейчъл чу как тя си слага пелерината и излиза. Вслуша се в посоката, накъдето затихнаха стъпките й. След като Ричард сложи още малко съчки в огъня, легна близо до нея. Тя видя как вътрешността на дървото се освети. Знаеше, че Ричард я гледа; усещаше очите му върху гърба си. Толкова й се искаше да му каже колко жестока е всъщност Калан, да го помоли да избягат заедно. Беше толкова добър, прегръдките му бяха най-приятното нещо в целия свят. Той се протегна и я уви по-добре в одеялото, подпъхвайки го под брадичката й. По бузите й се изтърколиха сълзи.
Рейчъл чу как Ричард ляга по гръб и се покрива с одеялото си. Изчака, докато дишането му стане равномерно, и след като се увери, че е заспал, се измъкна изпод одеялото.
Тридесет и шеста глава
Калан се обърна и го погледна с очакване, когато го чу да отмества един клон встрани и да влиза в хралупестото дърво, отпускайки се пред огъня. Стовари раницата си на земята и започна да ровичка в нея.
— Е, и?
Ричард й хвърли гневен поглед.
— Открих следите й, тръгнала е на запад, натам, откъдето идваме. Те се включват в пътеката неколкостотин ярда по-натам. Следите са стари, от часове. — Той посочи мястото в дъното на хралупата. — Ето откъде се е измъкнала. Промъкнала се е покрай теб през гората и се е изпарила. Следил съм хора, които не са искали да ги открия, и техните следи са били по-лесни за различаване. Тя се движи отгоре, по корените, по камъните, освен това е твърде мъничка и не оставя следи там, където друг би оставил. Видя ли ръцете й?
— Видях продълговати синини. От пръчка са.
— Не, имам предвид драскотините.
— Не видях никакви драскотини.
— Точно така. По роклята й имаше бодли; вървяла е през къпинака и въпреки това по ръцете й нямаше драскотини. Тя е нежна и избягва да се докосва до каквото и да било. Възрастен човек просто би минал напряко, обсипвайки пътеката след себе си с повредени и счупени клони. Тя почти никога не се докосва до нищо. Трябваше да видиш пътеката, от която се отклоних, за да тръгна сред храсталака и да я проследя. Тя минава под храстите като въздух. Дори след като се е върнала на пътеката, ми отне доста време, докато разбера. Краката й са боси; не обича да стъпва в кал или вода — така й е по-студено, — така че стъпва там, където е сухо, където не можеш да различиш следите й.
— Трябваше да я видя.
Той осъзна, че Калан си мисли, че я обвинява. Въздъхна с раздразнение.
— Не е твоя вината, Калан. Ако аз бях на пост, също нямаше да я усетя. Тя не е искала да бъде забелязана. Тя е едно умно малко момиченце.
От това тя явно не се почувства по-добре.
— Но можеш да я проследиш, нали?
Той я погледна косо.
— Мога — посегна към гърдите си. — Намерих го в джоба на ризата си — повдигна вежда. — До сърцето си — извади вързаното за единия край кичурче коса на Рейчъл. Сви го в шепата си. — За да я помня винаги.
Калан се изправи, лицето й беше бледо като платно.
— Вината е моя — тя се измъкна от хралупата. Той се опита да я хване за ръката, но тя се отскубна от него.
Ричард сложи раницата си встрани и я последва. Калан стоеше със скръстени под гърдите ръце и с гръб към него. Гледаше към гората.
— Калан, вината не е твоя.
Тя кимна.
— Косата ми. Не видя ли ужаса в очите й, когато видя косата ми? Виждала съм този поглед хиляди пъти. Имаш ли представа какво значи да плашиш хората, дори децата, непрекъснато? — Той не отговори. — Ричард? Би ли ме подстригал?
— Какво?
Калан се извърна към него, в очите й се четеше молба.
— Да ме подстрижеш.
Той видя болката в очите й.
— Защо не го направиш сама?
Тя се извърна.
— Не мога. Магията няма да позволи един Изповедник да отреже собствената си коса. Болката е толкова силна, че не позволява да го направим.