Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Колко жени са напуснали града?
Тя поклати глава.
— Не знам, не много — тя крадешком хвърли поглед по пътеката зад тях, загледа се за миг в града, преди гневните й очи да се върнат отново върху неговите. — Войниците изнасилили жените. И момичетата — погледът й го изпепеляваше. — Всяко от момичетата, които видя, е било изнасилено от поне…
— Войниците от Западната земя не постъпват така!
Тя се вгледа в лицето му.
— Знам. Но кой? Защо? — изражението й отново изстина и стана спокойно.
Той я погледна ужасен.
— Няма ли нещо, което можем да направим за тях?
— Задачата ни не е да защитим шепа хора или пък да се грижим за мъртвите, а за живите, като спрем Мрачния Рал. Нямаме време за губене, трябва да стигнем до Тамаранг. Каквото и да се е случило, по-добре да стоим далеч от пътищата.
— Имаш право — с неохота призна той. — Но това не ми харесва.
— Нито пък на мен — чертите й придобиха по-меко изражение. — Ричард, мисля, че те ще са в безопасност. Която и войска да е сторила това, едва ли ще се върне за шепа жени и деца; те биха търсили по-голяма плячка.
Ричард си мислеше колко ненавижда подобни истории, спомни си как, когато беше у дома, в Града на елените, брат му винаги му казваше какво да прави.
— Толкова голяма група войници не би тръгнала по пътека, която минава през гъста гора като тази тук, те биха се придържали към пътищата, но въпреки това си мисля, че ще трябва занапред да гледаме да нощуваме в хралупести борове. Не знаем кой може да ни срещне.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Ричард, мнозина от Средната земя са на страната на Мрачния Рал и са извършили неописуеми престъпления. От това аз по-лоша ли ставам в очите ти?
Той се намръщи.
— Разбира се, че не.
— И аз не бих гледала на теб с по-лошо око, ако се окаже, че това е сторено от войници от Западната земя. Това не е престъпление, извършено от теб, не ти си накарал сънародниците си да го направят. Живеем във война. Опитваме се да правим онова, което предците ни са правили някога, Търсачите и Изповедниците с общи усилия; да свалим от престола един владетел. В този случай има само двама души, на които можем да разчитаме. Ти и аз — тя се вгледа в лицето му с напрегнат, вечен поглед. Той осъзна, че сграбчва със сила дръжката на меча си. — Може да настъпи момент, когато ще останеш само ти. Всички правим онова, което се изисква от нас. — Това не бяха думи на Калан, а на Майката Изповедник.
Настъпи дълго, конфузно мълчание, преди тя да отмести очите си от него, най-накрая се обърна и тръгна напред. Той се загърна плътно в пелерината си, зъзнейки и отвътре, и отвън.
— Не са били хора от Западната земя — промърмори на себе си и тръгна след нея.
— Огън за мен — каза Рейчъл. Малката купчинка съчки, заобиколена с камъни, пламна, осветявайки вътрешността на хралупестото дърво с ярка червена светлина. Тя прибра пръчицата обратно в джоба си и като трепереше, протегна ръце напред към огъня и погледна към Сара, която лежеше в скута й.
— Ще сме в безопасност тук тази нощ — каза тя на куклата си. Сара не отговори — не беше говорила от нощта, когато избягаха от замъка, — така че Рейчъл само се преструваше, че чува гласа й, който казваше, че я обича. Тя отвръщаше на безмълвните думи на Сара с прегръдка.
Извади няколко боровинки от джоба си и започна да ги яде една по една, като същевременно търкаше ръце една в друга, за да ги стопли. Сара не искаше боровинки. Рейчъл загриза парче кораво сирене; всичката останала храна, която беше изнесла от замъка, свърши. Освен, разбира се, самунът хляб. Но него не биваше да яде; в него бе скрита кутията.
Гилер й липсваше болезнено, но трябваше да направи, каквото той бе пожелал — да продължава напред, като всяка нощ си намира ново хралупесто дърво. Не знаеше колко далеч е от замъка; просто вървеше, докато се стъмни, слънцето й заставаше в гръб, когато тръгваше сутрин, а вечер залязваше пред очите й. Беше научила това от Брофи. Той го наричаше да пътуваш със слънцето. Тя предполагаше, че точно това прави. Пътува.