Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Колко време бях в безсъзнание? — Роланд докосна цицината на челото си и простена.
— Не много дълго — отвърна Алан. — Около пет минути, може би. Съжалявам, че те ударих, но се налагаше. Беше… Имаше опасност за живота ти.
— Може и тъй да е било. Топката в безопасност ли е?
Алан безмълвно посочи към торбата.
— Добре. Някой от вас трябва да я носи. Тя е… — Роланд потърси най-подходящата дума и когато я откри, на устните му се появи слаба, студена усмивка. — … съблазнителна — завърши. — Да потегляме към Висящата скала. Имаме доста работа.
— Роланд… — започна Кътбърт.
Роланд се обърна, стиснал с една ръка рога на седлото си.
Кътбърт облиза устните си и за секунда Алан си помисли, че няма да се осмели да зададе въпроса. „Ако не го направиш — каза си той — ще бъда аз.“ Но Бърт се взе в ръце и избърбори:
— Какво видя?
— Много неща. Видях много, но повечето вече избледнява в ума ми като сънищата, когато се събудиш. Това, което си спомням, ще ви разкажа по пътя. Трябва да го знаете, защото променя всичко. Ще се върнем в Гилеад, но не задълго.
— И къде ще отидем след това? — попита Алан и се метна на седлото.
— На запад. Ще търсим Тъмната кула! Ако оцелеем днес, разбира се.
9
Двамата каубои си свиваха цигари, когато внезапно се разнесе оглушителен гръм. Мъжете скочиха и се спогледаха. Изпищя жена. Вратата се отвори с трясък. Влезе вдовицата на кмета, този път придружена от прислужница. Каубоите добре я познаваха — беше Мария Томас, дъщерята на техен стар приятел от ранчото „Пиано“.
— Проклетите крадци запалиха къщата! — изпищя Мария. — Елате на помощ!
— Имаме заповед да пазим…
— Онази мръсница в килера? — извика Мария, а очите й гневно проблеснаха. — Елате, дърти глупави магарета, преди всичко да се запали! Как после ще обяснявате на господаря Ленгил че сте седели тук и сте си чоплили носовете, докато сградата е била опожарена?
— Хайде! — намеси се Олив. — Страхувате ли се?
Чуха се още няколко трясъка, когато Шийми взриви фишечетата. После подпали и завесите.
Двамата се спогледаха, после по-възрастният се обърна към Мария:
— Наблюдавай тази врата!
— Бъди спокоен.
Мъжете изтичаха навън.
Веднага щом стъпките им се отдалечиха, Олив кимна на Мария и двете прекосиха кухнята. Прислужницата отмести резето, а кметицата отвори вратата. Сюзан излезе от килера, огледа ги и тревожно им се усмихна. Мария възкликна при вида на подутото лице на господарката си и съсирената около носа й кръв.
Сюзан сграбчи ръката й и нежно стисна пръстите й.
— Мислиш ли, че сега Торин ще ме иска? — попита, след което осъзна коя е другата й спасителка. — Олив… сай Торин… Съжалявам. Не исках да съм жестока. Но трябва да повярвате, че Роланд, познат ви като Уил Диърборн, никога не би…
— Знам го отлично — прекъсна я Олив. — Но сега нямаме време за това. Ела!
Поведоха Сюзан към горния етаж и към складовете в северния край на подземието. Олив нареди на двете по-млади жени да я почакат и изчезна. Нямаше я около пет минути, но на Сюзан и Мария това се стори цяла вечност.
Когато се върна, Олив носеше пъстро серапе, което й беше прекалено голямо. Беше напъхала полите му в джинсите си, за да не се спъва в тях. Преметнати през рамото й като одеяла висяха още две наметала.
— Сложете си ги — нареди. — Навън е студено.
Напуснаха склада, преминаха през тесните коридори и излязоха в задния двор. Там, ако имаха късмет (и ако Мигел още спеше), Шийми вече трябваше да ги чака с конете. Олив се надяваше с цялото си сърце, че ще имат късмет. Искаше да отведе Сюзан колкото е възможно по-далеч от Хамбри, преди слънцето да е залязло. И преди да изгрее луната.
10
— Заловили са Сюзан — каза Роланд на приятелите си, докато яздеха към Висящата скала. — Това е първото, което видях в топката.
Говореше с толкова странно изражение, че Кътбърт едва не дръпна юздите. Струваше му се, че Роланд е сънувал как язди през розовото сияние в топката и част от него продължава да е там.
— Какво? — зяпна Алан. — Хванали са Сюзан? Как? Кой? Добре ли е?
— Бил е Джонас. Малко я е наранил, но не твърде зле. Ще се оправи… ако оцелее. Бих се върнал веднага, ако мислех, че има реална опасност за живота й.
Пред тях, очертаваща се и изчезваща в прах като някакъв мираж, беше Висящата скала. Кътбърт виждаше отблясъците от слънчевите лъчи по танкерите — а също и хората. Много хора. И много коне. Погледна към Алан, за да се убеди, че носи картечницата на Ленгил. Посегна към своята прашка, сетне към дисагите от еленова кожа, които бяха натъпкани с откраднатите от Шийми фишеци и стоманените топчета.