Магьосникът

— Кой направи това? — изкрещя. Погледна към Демонската луна, която плуваше в небето. Макар че Шийми никак не харесваше стареца, сърцето му подскочи. Носеше лош късмет да гледаш право в стария Демон, така си беше.

— Кой направи това? — повторно извика Мигел, след което изпищя толкова силно, че се олюля и едва не падна. Вдигна юмруци, като че ли се канеше да удря ухиленото лице на луната, докато не получи отговор, след това отпусна ръце.

Облегна се на стената и се свлече в седнало положение. Отпи голяма глътка от бутилката, която държеше, придърпа нагоре сомбрерото си и го нагласи над очите си. Опита се да надигне шишето и го пусна, като че ли му се бе сторило прекалено тежко. Шийми тръгна към него, после реши да изчака още малко. Мигел беше стар и пиян, но можеше да готви някоя хитрост.

Изчака, докато го чу да хърка, след това преведе Капи през двора, потръпвайки при всеки удар на копитата му. Мигел обаче не се събуди. Шийми върза Капричозо за перилото, след което се втурна към главната порта. Никога не си беше представял, че може да влезе през нея. Хвана желязната дръжка, погледна още веднъж към спящия старец, след това отвори вратата и на пръсти се вмъкна вътре.

Постоя малко в правоъгълника светлина, нахлуваща през отворената врата, свел глава сякаш очакваше някой да го удари.

Преддверието беше празно и тихо. На едната стена висеше гоблен, до него беше облегната китара със счупен гриф. Колкото и предпазливо да пристъпваше Шийми, стъпките му отекваха в тишината. Той потрепери. Това беше къща със смъртник, лошо място. Сигурно имаше и призраци!

Но Сюзан беше тук, някъде наблизо.

Премина през двойната врата и влезе в приемната. Под високия таван стъпките му отекваха по-силно от всякога. Отдавна мъртви кметове го зяпаха от стените; повечето от тях имаха ужасни очи, които сякаш го следваха, докато върви, набелязвайки го като нашественик. Знаеше, че са просто нарисувани, но…

Една картина го притесняваше най-много — мъж с буйна червена коса, лице на булдог и лукав поглед, който сякаш питаше малоумното хлапе от странноприемницата какво прави в Голямата зала в къщата на кмета.

— Престани да ме зяпаш така! — прошепна Шийми и се почувства малко по-добре.

Влезе в трапезарията, също празна. Дългите дървени маси бяха избутани до стената. На една от тях стояха остатъци от храна — чиния със студено пиле, нарязан хляб и половин халба бира. Като видя тази гледка, той най-сетне осъзна какво нещастие се е случило в къщата. Много неща се бяха променили в Хамбри и градът никога нямаше да е същият.

Размислите не му попречиха да сграбчи останките от пилето и хляба, да ги изгълта и да ги полее с бирата.

Оригна се, притисна с ръце устата си и виновно се огледа, след което продължи напред.

Вратата в другия край на трапезарията беше отключена. Шийми я отвори, надникна в коридора, който пресичаше цялата къща на кмета. Беше празен — поне за момента, — но младежът чуваше шепоти, идващи от някои от стаите, дори от другите етажи. Предположи, че говорят слугините и другите прислужници, които работеха тук следобед, но му се сториха някак призрачни… Някой от тях може и да беше на кмета Торин, промъкващ се в коридора точно до него. Кметът Торин, който се скита и се пита какво му се е случило и какво е това желеобразно нещо, стичащо се по нощницата му, кой…