Магьосникът

Роланд не се и опита да прибере топката. Промърмори нещо под носа си: по-късно, когато Кътбърт и Алан обсъждаха случилото се и двамата се съгласиха, че са чули „тъндърклап“.

— Роланд? — обади се и Алан, след което пристъпи напред. Предпазливо като хирург, който работи със скалпел, пъхна дясната си ръка между топката и суровото, задълбочено лице на Роланд. Не последва никаква реакция. Алан се отдръпна и се обърна към Кътбърт.

— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му? — попита приятелят му.

Алан поклати глава:

— Не. Сякаш е много надалеч.

— Ще трябва да го събудим — Кътбърт беше прегракнал от праха и гласът му трепереше леко.

— Ванай ни каза, че ако събудиш някого от дълбок хипнотичен транс, може да полудее — каза Алан.

Роланд се размърда. Розовото сияние в очните му орбити стана още по-силно. Устата му се стегна в кисела гримаса, която и двамата познаваха отлично.

— Не! Тя няма да бъде заключена! — извика той с глас, който накара другите двама да настръхнат; това изобщо не беше гласът на Роланд, поне не този, който те познаваха сега — беше гласът на възрастен мъж.

— Не — каза по-късно Алан, когато Роланд спеше и с Кътбърт седяха до лагерния огън. — Това беше гласът на крал!

Сега обаче двамата само зяпаха своя приятел, парализирани от ужас.

Когато неестествено зачервеното лице на Роланд се сгърчи като на човек, който се изправя пред невъобразим кошмар, Кътбърт и Алан се хвърлиха към него. Ако не направеха нещо, топката щеше да го убие.

Кътбърт го сграбчи, а Алан го удари по челото. Роланд се търкулна назад, топката се изплъзна от ръцете му и ужасяващата розова светлина помръкна. Алан я улови. Розовият й блясък сякаш пронизваше съзнанието му, но той решително я пъхна в торбата, без да гледа към нея… и когато дръпна връзките, видя розовата светлина да угасва, сякаш топката знаеше, че е загубила битката. Поне за момента.