Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Избрах Кулата! Трябваше! Нека Сюзан живее дълго и щастливо с друг — така ще стане след време. Що се отнася до мен, избирам Кулата.
11
Сюзан яхна Пайлън, когото Шийми беше съумял да преведе до задния двор след като беше подпалил драпериите в приемната. Олив Торин яздеше един от жребците от табуна на Баронството, Шийми беше зад нея на седлото и държеше повода на Капи. Мария отвори задната врата, пожела им късмет и тримата потеглиха. Слънцето клонеше към заник, но вятърът беше разнесъл дима, който го затъмняваше. Каквото и да беше станало в пустинята, беше приключило… или ставаше в друг отрязък от сегашния момент.
„Роланд, дано си добре! — помисли си Сюзан. — Ще се видим скоро, скъпи… колкото се може по-скоро!“
— Защо отиваме на север? — попита тя след половин час безмълвна езда.
— Защото Крайбрежният път е най-добрият.
— Но…
— Шът! Ще открият, че те няма, и най-напред ще претърсят къщата… ако не е изгоряла междувременно. Като не те открият, ще тръгнат на запад, по Големия път — тя хвърли към Сюзан поглед, неприсъщ на дебелата, объркана и колеблива Олив Торин, която жителите на Хамбри познаваха — или си мислеха, че познават. — Знам накъде би тръгнала, ако решаваше сама, другите също го знаят — и най-добре да не следваме тази посока.
Сюзан замълча. Беше прекалено объркана, за да говори, но Олив като че ли знаеше какво прави и Сюзан й беше много благодарна.
— Докато вървят на запад, ще се стъмни. Ще пренощуваме в една от скалните пещери, на около осем километра оттук. — Мисълта за пещерите, в които си беше играла като малка, я ободри. — Утре ще поемем на запад. Страхувам се, че ще се наложи да изтърпиш дебелата стара вдовица за известно време. По-добре да свикнеш с присъствието ми.
— Много си добра! — каза Сюзан. — Трябваше да ни пуснеш сами, сай!
— И да се върна — къде? Та аз не можах да накарам дори двама стари глупаци на стража в кухнята да ми се подчиняват. Фран Ленгил е господар на всичко сега, ще му е по-добре да ме обяви за луда и да ме напъха в някоя стая с решетки на прозорците. Или би трябвало да остана и да гледам как Хаш Ренфрю става кмет. — Олив се засмя.
— Сай, съжалявам!
— Ще съжаляваме по-късно — каза Олив и гласът й звучеше невероятно ведро. — Засега най-важното е да стигнем до онези пещери незабелязани. Все едно сме се изпари ли! Дръж се!
Олив се изправи на стремената, огледа се, за да се ориентира, кимна и се обърна така, че да говори с Шийми.
— Млади човече, време е да яхнеш вярното си муле и да се върнеш в Сийфронт. Ако видиш някакви ездачи да идват зад нас, трябва да ги върнеш с няколко добре подбрани думи. Ще го направиш ли?
Шийми изглеждаше стреснат.
— Не знам дали ще се справя, сай Торин, тъй си е.
— Глупости — промърмори Олив и го целуна по челото. — Върни се в бърз тръс. Наблюдавай дали някой идва след нас, докато слънцето не докосне хълмовете, след това се обърни на север и ни последвай. Ще те чакаме при знака. Знаеш ли какво имам предвид?
Шийми беше сигурен, защото знакът обозначаваше северния край на добре познатия му мъничък географски район.
— Червеният ли? Този със сомбрерото и със стрелката към града?
— Точно този! Няма да стигнеш дотам преди залез слънце, но ще има достатъчно лунна светлина тази вечер. Ако не се появиш веднага, ще те чакаме. Но сега трябва да се върнеш и да отклониш всеки, който ни следва. Разбра ли?
Шийми слезе от коня, обърна Капричозо и се покатери на гърба му.
— Така ще сторя, Олив-сай!
— Добре, младежо. Чудесно! Сега тръгвай.
— Шийми? — обади се Сюзан. — Ела за малко, ако обичаш.
Той се подчини и я погледна с обожание. Сюзан се наведе и го целуна — не по челото, а по устните. Младежът се притисна към нея и се разрида.
— Благодаря! — прошепна девойката.
Шийми кимна и едва успя да прошепне:
— Беше само ка. Знам го… но те обичам, Сюзан-сай. Върви в мир. Ще се видим скоро.
— Очаквам с нетърпение завръщането ти.
Но нямаше нито „Скоро“, нито „По-късно“ за тях. Шийми дълго гледа назад, като й махаше. Сюзан вдигна ръка в отговор. Беше последният път, когато Шийми я видя.
12
Латиго беше пратил постови на два километра от Висящата скала, но русото момче, което Роланд, Кътбърт и Алан видяха да охранява танкерите, изглеждаше объркано, неуверено и не беше опасно за никого.
Когато Кътбърт направи знака на Добрия, младият пазач направи същото и радостно се усмихна.
— Какво става? — попита. Говореше с акцент от Вътрешността. — на Роланд му се стори, че е нордит.