Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Тя въздъхна и кимна с глава.
— Да, но винаги може да се желае още. Хайде, каубой, да се махаме оттук. Задникът ми замръзна, а тая воня направо ми разяде синусите.
ПЕТ
Когато отново се озоваха в Когана, той я сложи на стола с колелца и я бута до първите стълби, които се изпречиха на пътя им. Сузана държеше в скута си провизиите им и торбата с оризиите. Щом стигнаха стълбището, Стрелеца вдигна жената на хълбока си и блъсна стола надолу по стъпалата. Лицата и на двамата се изкривиха в гримаси, докато отгласите от стръмното му спускане кънтяха болезнено в ушите им.
Това е краят му — промълви тъмнокожата жена, когато оглушителният шум най-накрая престана. — Можеше да го оставиш тук горе като отплата за добрините, които ми стори.
— Не бързай с преценките — рече й нейният дин, загледан в подножието на стълбите. — Може пък да се изненадаш.
— Т’ва нещо веч’ за нищо не ста’а и двамата ’ного добре го знаем — обади се Дета, а Ко изджавка отривисто, сякаш за да каже: „Точно така.“
ШЕСТ
Ала ето че столът оцеля след първото екстремно спускане. Както и след второто. Третото стълбище обаче (което бе и най-дългото) явно му дойде в повече — когато Роланд се наведе да разгледа разнебитената мебел, видя, че едно от колелцата й е счупено. Видът й му напомни за изоставения инвалиден стол на Сузана, който бяха намерили след края на битката с Вълците на Източния път.
— Ето, нали ти казах! — възкликна тя и се изкикоти. — Май стана време да ме мяташ на хамута, Роланд! Аре, каубой, готов ли си да те пояздя, а?
Той я стрелна с поглед.
— Можеш ли да накараш Дета да се разкара?
Тя го изгледа изненадано, след което смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни последното нещо, което беше казала. Бузите й внезапно пламнаха.
— Да — смутолеви. — Съжалявам, Роланд.
Стрелеца я вдигна, разположи я в хамута и закрачи напред. Колкото и неприятно да беше под Когана — колкото и страшничко да беше тук — Сузана бе доволна, че оставяха „Федик“ зад гърба си. Защото това означаваше, че и други места оставаха зад гърба им — Луд, Калите, Тъндърклап. „Алгул Сиенто“, както и Ню Йорк и Западен Мейн. Е, вярно, че замъкът на Пурпурния крал бе някъде пред тях, ала не смяташе, че трябва да се притеснява за това — в края на краищата най-известният му обитател бе откачил и бе офейкал към Тъмната кула.
Външният свят чезнеше малко по малко. Наближаваха края на дългото си пътешествие и нямаше много неща, за които да се тревожат. И това бе добре. Ами ако тя също трябваше да умре, за да може нейният дин да се добере до Кулата? Е, в случай че отвъд имаше само мрак (както бе вярвала през по-голямата част от съзнателния си живот), значи нищо не беше изгубено — стига само да нямаше тодашен мрак, мрак, из който пълзяха древни чудовища. Пък и… Навярно имаше живот след смъртта, рай, прераждане, а може би дори и възкресение в полянката в края на пътя. Последната идея й хареса — и без друго бе видяла достатъчно изумителни неща, за да знае, че не беше невъзможно. Навярно Еди и Джейк я очакваха — облечени в дебели дрехи, със снежинки във веждите и еднакви червени шапки с надписи „ВЕСЕЛА“ и „КОЛЕДА“, предлагащи й чаша горещ шоколад. Mit schlag.
Горещ шоколад в Сентрал Парк! Можеше ли изобщо Тъмната кула да се сравнява с това?
СЕДЕМ
Преминаха през ротондата с множеството врати, водещи къде ли не, след което стигнаха до широк коридор, на чиято стена имаше табела с надпис: „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“. Малко по-нататък под светлината на една от все още функциониращите флуоресцент ни лампи (и близо до захвърлена гумена мокасина) някой бе написал следното на покритата с плочки стена:
Отдолу се виждаха имената им: Фред Уъртингтън, Дани Ростов, Тед Бротиган и Динки Ърншоу. Под тях имаше още два реда, написани с по-различен почерк — Сузана си помисли, че най-вероятно авторът им беше Тед, и едва успя да сдържи сълзите си.
— Господ да ги поживи — промълви тъмнокожата жена. — Господ да ги поживи и да ги опази живи и здрави.
— Здрави — рече едно тихичко гласче откъм краката на Роланд. Двамата веднага погледнаха надолу.
— Реши да проговориш отново, а, сладурче? — попита Сузана, по рунтавелкото не каза нищо. Щяха да минат седмици, преди щ наруши безмълвието си.
ОСЕМ
На два пъти се изгубиха. Първия път Ко беше този, който намери верния маршрут сред плетеницата от проходи и тунели, някои от които бяха огласяни от воя на въздушните течения, а пз други се долавяха странни звуци, сякаш от приближаването на неведоми същества, а втория път заслугата бе на Сузана. Тъмнокожата жена забеляза опаковката от десертчето „Маундс“, изхвърлена от Дани Ростов — „Алгул Сиенто“ бе добре зареден със сладки неща и момичето се бе запасило за из път. „Сладки колкото искаш, но не и дрехи“ — помисли си Сузана, след което се засмя и поклати глава. По някое време, тъкмо когато минаваха покрай една старинна врата от желязно дърво (досущ като онези, които Роланд бе намерил на плажа), до ушите им достигнаха зловещи мляскащи звуци. Тя се опита да си представи какво ли би могло да ги издава, ала единственият образ, който изникна в съзнанието й, бе на огромна уродлива паст с дълги жълти зъби, по които се стичаше слуз. На вратата се виждаше някакъв неразгадаем символ. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да се почувства зле.