Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Знаеш ли какво означава? — обърна се тя към своя дин. Ала Роланд поклати глава, въпреки че говореше шест-седем езика и поназнайваше поне още толкова. Тъмнокожата жена въздъхна облекчено. Мислеше си, че ако човек знаеше смисъла на написаното, щеше да се опита да го прочете на глас. Дори ще се почувства задължен да го стори. Тогава вратата щеше да се отвори. Дали щеше да се опита да побегне, когато видеше съществото, дъвчещо от другата страна? Сигурно. Но дали щеше да е в състояние да помръдне от мястото си?
Навярно не.
Скоро след като оставиха тази врата зад гърба си, се спуснаха по друго — доста по-късо — стълбище.
— Явно съм забравила за това, когато си говорехме вчера, ала сега си спомням — каза Сузана и посочи към покритите с хилядолетен прах стъпала. — Виж, ето ги нашите следи. Фред ме носеше, докато слизахме, а Динки — докато се качвахме. Почти стигнахме, Роланд — гарантирам ти.
Ала щом се спуснаха долу, неизбродимият лабиринт от проходи и тунели отново я обърка и добре, че рунтавелкото бе с тях, за да ги поведе по един сумрачен коридор, който беше толкова нисък, че Стрелеца трябваше да върви приведен, за да не удари главата на Сузана в тавана.
— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“
— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.
Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.
Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.
— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.
— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.
— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.
Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.
Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.
— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…