Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Това е вид братство — нещо като голям ка-тет. Но какво, по дяволите, ще прави тук един Лос? Ако беше Кивотник85, разбирам, но Лос… — Тя се засмя малко пресилено.
Висящите над главите им глобуси бяха пълни с някакъв светещ газ, който пулсираше ритмично, макар и не съвсем равномерно. Тъмнокожата жена се загледа съсредоточено в тях и не след дълго разгада тайната им. Когато Роланд вървеше бързо, светлината им потрепваше в унисон с движенията му, а щом забавеше ход (без да спира — умереното темпо му бе достатъчно, за да възстанови силите си), светещият газ също се успокояваше. Не й се вярваше лампите да реагират на неговата (или нейната) сърдечна дейност, ала фактът си беше факт. (Ако Сузана знаеше термина „биоритъм“, навярно щеше да се вкопчи в него като в спасителна сламка.) Петдесетина метра по-напред главната улица бе потънала в мрак, но с приближаването им лампите постепенно светваха една по една. Тук бе доста по-светло в сравнение със сводестия портал, обозначаващ началото на някогашната улица, и жената предположи, че тукашните лампи са захранвани от друг, по-мощен източник на енергия. Изведнъж забеляза, че една от тях е тъмна, независимо от обстоятелството, че глобусите от двете й страни светеха. Когато минаха под нея обаче, безногата жена видя, че лампата не е съвсем мъртва — дълбоко в сърцевината й блещукаше едва доловимо сияние, потрепващо в унисон с ритъма на телата и мозъците им. Стотина метра по-нататък се натъкнаха на друг изгорял глобус, сетне на още един, а след още известно време — на две съседни лампи, потънали в мрак.
— Както гледам, май съвсем скоро ще останем на тъмно — навъсено изрече Сузана.
— Зная — отвърна Роланд.
Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.
— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?
Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.
ДЕСЕТ
През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.
— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.
— Знам, че е така — отвърна нейният дин.
— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.
— Не.
— Защо не?
— Може би все още не знае какви сме. Стреляш ли обаче… ще разбере.
Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае смисъла на думите му; Роланд не беше сигурен, че куршумите — или оризиите — ще могат да спрат онова, което вървеше по дирите им. Или — още по-лошо — навярно бе сигурен в това.
Когато проговори отново, тя положи всички усилия гласът й да звучи спокойно и според нея се справи сравнително добре.
— Мислиш ли, че е нещо от процепа в земята?
— Възможно е — отвърна нейният дин. — Може и да е пришълец от пространствата на тодаша. Сега мълчи.
Стрелеца продължи да ускорява хода си и накрая се затича. Безногата жена бе изумена от издръжливостта му, след като болката в хълбока му бе изчезнала. Гърбът му се издигаше равномерно в унисон с дишането му — късите вдишвания се редуваха с дрезгави издишвания, напомнящи сподавени викове. Сузана би дала всичко, за да може да тича до него на собствените си крака — на силните си крака, които Джак Морт й бе отнел завинаги.
85
Кивотниците или кивотните масони (shrine masons) принадлежат към древноарабския орден на благородниците на мистичния кивот за Северна Америка, носят фесове и се занимават с благотворителност. — Б. пр.