Тъмната кула

— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?

— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…

Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.

— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.

— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.

— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.

Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.

— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.

Сузана въздъхна.

— Честно казано, и аз.

Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.