Тъмната кула

— Това е Ламрей, конят на Артур Елд — обясни Роланд. — Образът му е изрисуван на бойните флагове на Гилеад и представлява сигул на целия Вътрешен свят.

— Значи според тази картина Пурпурният крал побеждава? — попита Сузана. — Или ако не той, то Мордред, неговият син?

Стрелеца повдигна вежди.

— Благодарение на Джон Фарсън хората на Пурпурния крал победиха във Вътрешния свят преди доста време — рече той. Сетне се усмихна. Лицето му внезапно придоби лъчезарен вид, толкова различен от обичайното му изражение, че тъмнокожата жена усети как главата й се замайва. — Ала си мисля, че ние спечелихме единствената битка, която има значение. Това, което е показано на тази картина, не е нищо повече от нечия измишльотина. — След тези думи той стовари юмрука си върху стъклото на рамката с изненадваща свирепост и изтръгна картината, раздирайки я по средата Ала преди да я накъса на парчета, както очевидно възнамеряваше, жената го спря и посочи към долния й край. Там, изписано с малки, ала изящни букви, се виждаше името на художника: Патрик Данвил.

Другата картина изобразяваше Тъмната кула — огромен черен цилиндър, устремен нагоре към небето. Тя се издигаше в далечния край на Кан’-Ка Но Рей, полето с розите, В сънищата им Кулата изглеждаше по-висока и от най-високия небостъргач в Ню Йорк (което означаваше Емпайър Стейт Билдинг за Сузана). На картината обаче височината й едва ли надхвърляше сто и осемдесет метра; въпреки това приказното й величие не изглеждаше накърнено. Тесните прозорци се издигаха във възходяща спирала по фасадата й също като в сънищата им. На върха й имаше еркерен прозорец с множество разноцветни стъкла, всяко от които отговаряше на някоя от магическите сфери. Най-вътрешната концентрична окръжност беше розова като кристалното кълбо, оставено за съхранение у една вещица на име Рия, а в центъра се виждаше мъртвешкият абанос на Черната тринайсетица.

— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?

— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.

— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.

— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.

— Виждам го много добре.