Тъмната кула

Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,

(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)

където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.

Искаше Еди.

— Виждам, че и ти си станала — изрече един глас и Сузана се извърна толкова бързо, че някаква тресчица от дъските на пода се заби в дланта й.

Стрелеца се бе облегнал на вратата между коридора и стаята й. Бе изплел от ремъците нещо, което й изглеждаше твърде познато — сега то висеше на лявото му рамо, а на другото се поклащаше кожената торба с новите им придобивки и останалите оризии. Ко стоеше до краката на Роланд и я наблюдаваше със сериозно изражение.

— Изкара ми ангелите, сай Дисчейн — възкликна тя.

— Плакала си.

— Дали съм плакала или не, си е изцяло мой проблем.

— Излезем ли веднъж оттук, ще се почувстваме по-добре. „Федик“ е прокълнат.

В това спор нямаше. През нощта вятърът бе станал още по-свиреп и докато пищеше покрай стрехите на хотела и бара в съседство, Сузана имаше чувството, че чува писъците на малки деца — деца, изгубени в пространството и времето, които се лутат безнадеждно, търсейки пътя към къщи.

— Добре, Роланд, но преди да пресечем улицата и да отидем в този Коган, искам да ми обещаеш нещо.

— Слушам те.

— Ако някое чудовище ни спипа — нещо излязло от Дяволския гъз или от тодаша между световете, — искам да ме простреляш в главата, преди това да се случи. За себе си решавай както щеш, но… какво правиш?

Стрелеца й подаде единия си револвер.

— Вземи — каза той. — Напоследък мога да си служа само с единия. Освен това не съм в състояние да отнема живота ти. Ако толкова държиш да умреш, можеш и сама да…

— Роланд, твоите шибани скрупули непрекъснато ме изумяват — рече Сузана, сетне взе пистолета с едната си ръка и посочи към „хамута“ с другата. — Що се отнася до това, ако си мислиш, че ще се кача в него, преди да стане абсолютно наложително, значи си луд.

Едва забележима усмивка плъзна на устните му.

— Не е ли гот, когато и двамата сме луди?