Тъмната кула

Роланд се хвърли в мрака, без да забави ход и, естествено, нищо не ги отблъсна назад. Отначало светлината беше доста оскъдна — няколко глобуса зад тях и два-три над главите им, — но се оказа напълно достатъчна за Стрелеца да различи поредното стълбище, чийто горен край бе осеян с разпадащи се скелети с прогнили дрехи. Мъжът преодоля стъпалата — девет на брой — на един дъх, а Ко тичаше до него, прилепил уши към черепа си. Когато стигнаха в подножието им обаче, се озоваха в пълен мрак.

— Лай, Ко, за да не те стъпча! — извика Роланд. — Лай!

Рунтавелкото излая. Трийсет секунди по-късно Стрелеца повтори заповедта си и зверчето отново изджавка.

— Роланд, ами ако стигнем до друго стълбище? — попита изплашено Сузана.

— Точно това и ще направим — отвърна нейният дин и след като преброи до деветдесет, думите му се превърнаха в реалност. Тъмнокожата жена усети как тялото му се накланя напред, а краката му потреперват. Сетне мъжът протегна напред ръце и мускулите на гърба му се обтегнаха; Сузана очакваше всеки миг да паднат, ала това не се случи. Рефлексите му бяха изумителни. Ботушите му безпогрешно откриваха стъпалата. Колко ли бяха този път? Дванайсет? Четиринайсет? Преди да успее да ги преброи, вече бяха поели по равна повърхност. Безногата жена въздъхна облекчено. Слизането по стълби в пълен мрак явно бе поредното умение на нейния дин, за което не бе и подозирала. Ала какво ли щеше да стане, ако кракът му пропаднеше в някоя дупка? Бог знаеше, че това не бе невъзможно, като се вземеше предвид ужасното състояние на пода на проходите. Ами ако се натъкнеха на купчина скелети? На равен участък това би означавало най-малко доста сериозно натъртване, но я си представи, че костите са струпани в горния край на някое стълбище? Тя размаха ръце пред очите на Роланд, за да види дали очите му щяха да реагират на движението, и не бе кой знае колко изненадана от липсата на такава. Колко ли кости щяха да си счупят при евентуално „принудително приземяване“ от високо стълбище? „Мамка му, сладурче, избери си някое число“, навярно би казал Еди в подобен случай. Този бяг на сляпо беше абсолютно безумие.

Ала нямаха никакъв избор. Вече чуваше съвсем ясно преследвача им — и то не само хриптящото му, мокро дишане, но и противния стържещ шум, сякаш някакво огромно туловище се търкаше в стените на прохода. От време на време някоя плочка се откъртваше и издрънчаваше на пода. Беше невъзможно тези звуци да не провокират появата на определени картини в съзнанието ти и това, което Сузана започна да вижда, бе огромен черен червей, чието сегментирано, желеподобно тяло изпълваше прохода, събаряше плочките и ги натрошаваше под тежестта си, докато се носеше стремително напред.

Разстоянието помежду им бързо се топеше и безногата жена предполагаше, че знае защо. Преди се движеха в островче от светлина — каквото и да представляваше това създание, очевидно не обичаше светлината. Помисли си за фенерчето, което Роланд бе сложил при припасите им, ала без нови батерии то нямаше да им свърши кой знае каква работа. Двайсет секунди след като натиснеше бутона на продълговатия му ствол, то щеше да изгасне.