Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Ще ти сипя още. Или не искаш?
— Искам.
От алкохола главата й се завъртя, тя се отпусна и й стана тъжно. Страх я беше да не каже или направи нещо, с което да му стане неприятна, да го отблъсне и никога повече да не го види. Забеляза, че Робърт започна да се притеснява от мълчаливостта й, след малко я покани да остане на вечеря, защото имал достатъчно месо за двама и щял да го изпече на огъня. Изведнъж осъзна, че с примитивното си практично мислене е започнала да се чуди дали месото се е размразило, и малко след това видя как Робърт, коленичил пред огъня, увива картофи в станиол, а месото беше сложено на грила, готово за печене и очевидно напълно размразено.
— Да направя ли салата? Правя много хубави салати. — Изправи се и тръгна с несигурна крачка, като усещаше как лицето й се разтегля в глупава усмивка; имаше чувството, че видът и поведението й биха подхождали повече на шестнадесетгодишно момиче, и изпита омраза към себе си. Освободи се от неловкото чувство, когато влезе в кухнята и започна да приготвя заливка за салатата в купата от тъмно дърво, която Робърт й даде. Той имаше чесън, лук и всякакви подправки. Беше й завързал дочена престилка, подобна на онези, които носят дърводелците, и тя си спомни как ръцете му бяха докоснали за миг талията й. Салатата отне доста време и когато най-сетне свърши, месото и картофите бяха готови и Робърт бе наредил масата в единия край на хола, макар Джени да смяташе, че това е нейна работа. На масата имаше и бутилка вино с френски етикет.
Докато вечеряха, Робърт й разказа за работата си и спомена за възможността да се прехвърли във Филаделфия, където се намираше най-големият завод на самолетостроителното предприятие. В момента работеше върху комбинирането на два детайла от някаква част на хеликоптерен двигател и чертежите на масата изобразяваха именно тази част. Показа й един от тях и Джени се опита да го разбере, но всичко й се виждаше двойно. Сигурно защото не каза почти нищо, Робърт извади папка с рисунки на насекоми — от всички, които й показа, бе чувала само за богомолката, а на рисунката тя изглеждаше ужасяващо. Робърт й обясни, че рисунките са за някаква книга и в скоро време ще ги изпрати в Ню Йорк. След това Джени се разстрои, защото Робърт престана да говори за работата си и я попита дали е била на концерта в Лангли, където свирили Моцарт и Стравински, и тя призна, че не е била, но не спомена, че Грег я бе поканил. Беше започнала вечерята си с апетит, но изведнъж почувствува, че не може да яде. Докато се мъчеше със салатата, й се доплака.
— Робърт, обичам те — прекъсна го тя, докато той й обясняваше нещо.
Той отвори уста и издаде някакъв звук, но не можеше да се каже дали се бе засмял, или бе възкликнал от изненада. В следващия момент Джени седеше на червеното канапе, облегната на няколко възглавници. Робърт й казваше със съвсем спокоен глас:
— … малко кафе. Пийни. Хубаво и силно еспресо. Не трябваше да ти сипвам второ уиски. Но не си пила много. Ей сега ще ти мине.
В главата й се въртяха много думи, но тя не можеше да изрече нито една.
Робърт крачеше из хола с цигара в ръка, от време на време спираше при кръглата масичка, за да отпие от кафето си. Тя си мислеше: „Ние сме женени, аз съм свикнала да си лягам в едно легло с Робърт и той също е свикнал с мен.“ Наблюдаваше фигурата му, която се завърташе един път, още един път и после се придвижваше с безшумни стъпки по килима. Той не гледаше към нея. Хвърли цигарата си в камината. Докато наблюдаваше движещата се фигура в бяла риза, тя заспа. Събуди се от допира на пръстите му върху рамото й. Беше я завил с карирано одеялце и сега седеше до нея на канапето.
— По-добре ли си? Още е единадесет и половина. Помислих си, че може би ще искаш да се прибереш.
— Не искам да се прибирам.
— Ами… добре тогава. Остани тук. На канапето няма чаршафи, но мога да сложа веднага. — Малко объркан, той отиде до стола, на който бе оставена обърната надолу книга. Затвори я и я сложи на масата. Огънят в камината се бе превърнал в постеля от оранжевочервена жарава. Обърна се към Джени и я погледна, сякаш очакваше тя да си промени решението, да се разбуди и да каже, че все пак ще се прибере вкъщи.
— Можеш ли да ми дадеш една пижама? — попита го тя.
— Мога, но ще ти е голяма.
Тя се изкъпа, изпра машинално чорапите си и ги окачи на релсата над душа, изтри зъбите си с пръст и паста за зъби — искаше й се да използува една от двете му четки, но не посмя. Срамуваше се, че се бе самопоканила, но постепенно това чувство премина в нещо друго: продължителен акт на дързост, който трябваше да бъде доведен докрай, постъпка, от която по-късно може би щеше да се срамува. Когато излезе от банята, Робърт я чакаше по пижама и халат и с чаша мляко в ръка.