Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Но после я налегна друга глождеща мисъл: последните мигове от картата — обкована с метал врата и висока зала… широкоплещест мъж, наведен над някаква маса, на масата лежи жена… тази карта бе дошла от полковник Трапинг. Мъжът до масата бе графът. А жената… госпожица Темпъл не знаеше.
Приглушените викове на Лидия, писъкът на машините и непоносимата миризма изтласкаха тези мисли от ума й. Госпожица Пул стоеше до масата и описваше всяка стъпка на Процеса на публиката, все едно това беше скъпо ястие — всеки миг на усмихнатия й ентусиазъм контрастираше с извиващия се гръб и драскащите ръце на момичето, с червеното му лице и стоновете на зверска болка. За възмущение на госпожица Темпъл зрителите си шепнеха и ръкопляскаха на всички ключови моменти, тоест отнасяха се към ставащото като към цирково представление. Имаха ли изобщо представа кой лежи и се поти в агония пред тях? Красавица, равна по хубост на всяка кралска особа, галеницата на светските вестници, наследницата на могъща финансова империя? Те виждаха единствено жена, която се мята, и друга, която им обяснява колко хубаво е това. Помисли си, че това всъщност е резюме на целия живот на Лидия Вандаариф.
Веднага щом хората на графа развързаха Лидия и я свалиха от масата — мазната госпожица Пул зашепна нещо ентусиазирано на ухото й, — войниците вдигнаха госпожица Темпъл да я сложат на мястото й. Тя зарита, но веднага хванаха краката й. Само след няколко безпомощни секунди беше по гръб, памучните подложки под нея бяха горещи и мокри от потта на Лидия, каишите се стегнаха около талията, врата и гърдите й, ръцете и краката й бяха здраво завързани. Масата бе наклонена под такъв ъгъл, че публиката виждаше цялото й тяло, но самата тя виждаше само блясъка на нагорещените парафинови лампи и някаква неразличима маса от лица, нехаещи за състоянието й, както хората, чакащи с празни чинии, нехаят за изплашеното животно под ножа.
Погледна Лидия — лицето й блестеше от пот, мократа й коса лепнеше по врата й, очите й бяха замъглени — и с трепет си помисли за непокорния път на краткия си живот — поредица от гувернантки и лели, съперници и ухажори, баскомбовци, пуловци и марчморки… сега щеше да стане една от тях, ръбовете щяха да бъдат огладени, устремът й щеше да е впрегнат в тяхната посока, решителността й щеше да е под ярем като вол, който работи на чужда нива.
А какво бе искала? Госпожица Темпъл не беше глупава — виждаше колко истински свободни бе направил Процесът госпожа Марчмур и госпожица Пул и не се съмняваше, че сега Лидия Вандаариф ще открие желязната си воля. Дори Роже… Тя знаеше, че преди той бе ограничен от скромност, диктувана от страх и плахи желания. Но това не правеше тези хора мъдри — Роже например не можеше да свърже настоящите й действия с годеницата, която бе познавал, — правеше ги жестоки. Жестоки ли? Тя вече беше жестока. Не искаше никоя от тези глупости и ако имаше силата на мъж и камшика на баща си, тези негодници щяха да са на колене.
Но освен това госпожица Темпъл осъзна — докато слушаше с половин ухо словото на госпожица Пул, — че голяма част от тази борба се свежда до мечтите. Госпожа Марчмур се бе спасила от бардака, госпожа Стърн от бездейното вдовство, а госпожица Пул — от момичешката надежда да се омъжи за най-добрата възможна партия… което тя, естествено, разбираше. Това, което те не разбираха — което никой не разбираше, от гневния й баща до леля й, от Роже до графа и графинята с ужасяващите им престъпления, — беше своеобразното естество на нейните желания, на нейните окъпани в слънце мечти с влажен въздух и привкус на сол. В ума си тя виждаше злокобните фрагменти на „Благовещението“ на Оскар Вайланд, изражението на смаяна чувственост на лицето на Мария и блестящите сини ръце с кобалтови нокти, впили се в меката й плът… и въпреки това знаеше, че собственото й желание, макар и възпламенено от откровеността на това физическо действие, в действителност е другаде… цветовете й — окраските на нуждата й — съществуваха преди вмешателството на художника: натрошени първични минерали и необработени соли, пера и кости, черупки, изпускащи пурпурно мастило, оставени мокри на масата и все още с аромат на море.