Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Признак на духовен упадък е и навикът да парадираш с недоволството и разочарованието си и да търсиш удовлетворение в това. То често води до ленива небрежност и безразсъдност в постоянството. Едно от извратените удоволствия на такова състояние е да се възвеличават недостойни неща и да се принизяват достойните, а с истината не можеш да си играеш, както си щеш, без да загубиш.
Нямаше по-либерален човек от Гауън, когато се касаеше до художествени произведения, лишени от всякакъв талант. Той заявяваше, че еди-кой си има повече талант в малкия си пръст (а пък той нямаше никакъв), отколкото някой друг (който пък наистина имаше голям талант) в целия си дух и тяло. Възразяха ли му, че онова, което хвали, не струва нищо, той отговаряше: „Но, мили човече, нима нашите работи струват нещо? Моите не струват нищо — даром ви правя това признание!“
Да парадира с бедността си, също беше една от проявите на язвителното му състояние, макар че тук може би се криеше и някакво намерение да покаже, че по право, следваше да бъде богат. По същия начин възхваляваше или порицаваше Барнакловците, да не би да се забрави, че и той е от това семейство. Както и да е, тези две теми бяха вечно на устата му и той ги бе овладял така добре, че можеше да се възхвалява по цял месец, без да се изкара и наполовин така важен, както когато презрително отричаше правото си за чие да е внимание.
Отидеше ли пък някъде с жена си, посредством същите надути приказки той даваше скоро да се разбере, че се е оженил против волята на високопоставените си роднини и че е имал много неприятности, докато ги убеди да я приемат. Никога не бил предявявал правата си за наследство и презрително се надсмиваше над подобна мисъл, но колкото и да си даваше труд да се подценява, накрая все излизаше, че той стои по-горе от другите. Още от дните на медения им месец Мини Гауън почувствува, че я считат за съпруга на човек, който се е унизил, като се е оженил за нея, но чиято рицарска любов заличила това неравенство. До Венеция ги придружи парижкият Monsieur Бландоа, а и във Венеция Monsieur Бландоа беше много често в обществото на Гауън. Когато се срещнаха с този галантен господин за пръв път в Женева, Гауън не можеше да реши да го отритне ли, или да го насърчи, та прекара в тревога цели двадесет и четири часа и най-после му дойде на ума да хвърли една петфранкова монета на „ези-ритник, тура-насърчение“ и да постъпи според гласа на оракула. Случайно обаче жена му прояви отвращение към чаровния Бландоа, а и в хотела балансът на чувствата се оказа против него. При тези обстоятелства Гауън реши да го насърчи.
С какво можеше да се обясни тази опърничавост, ако не като пристъп на великодушие — каквото не беше? Защо Гауън, който стоеше толкова по-високо от привлекателния парижки Бландоа, когото можеше да разкъса на парчета, за да види какво представлява, защо се сближи той с такъв човек? Първо, защото така той се противопостави на първото по-особено желание на жена си, и то защото баща й беше изплатил дълговете му и той искаше да се възползува от първия случай да прояви независимостта си. Второ, така той се противопоставяше на преобладаващото мнение, а въпреки многото възможности да не бъде такъв, той си оставаше опак човек. Правеше му удоволствие да твърди, че кавалер с изтънчените обноски на Бландоа трябва да се издигне до най-високо положение във всяка цивилизована страна. Правеше му удоволствие да дава Бландоа за пример на елегантност и го използуваше, за да се надсмива на онези, които се перчеха с личните си прелести. Той сериозно твърдеше, че поклонът на Бландоа бил съвършен, че никой не можел да устои на приказките му и че оригиналната непринуденост на Бландоа струвала повече от сто хиляди франка (но такъв природен дар не се продава). Онази пресиленост в обноските на този човек — така присъща на него и на всички като него, каквото и да е възпитанието им, както е присъщо и слънцето на нашата система — Гауън приемаше като карикатура, която държеше подръка и използуваше за насмешка над всички, които с мярка и където е нужно, правеха онова, в което Бландоа прекаляваше. По този начин той се сближи с него и малко по малко утвърди връзката по силата на навика, а заради нехайното удоволствие, което извличаше от празното му бъбрене, неусетно го направи свой другар. И това стана, макар да се досещаше, че Бландоа се издържа от шарлатанин на игралните маси и тям подобни; въпреки че го имаше за страхливец, докато той самият беше дързък и смел; въпреки че знаеше колко дълбоко се отвращава от него Мини и макар че той самият държеше така малко на него, че всъщност бе готов да го хвърли от най-високия прозорец на Венеция в най-дълбокия канал на този град, стига само да беше дал и най-малък действителен повод за Мининото отвращение.