Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Аз страдах. Никой не може да знае… хм… повтарям, никой не може да знае колко много съм страдал! И ако аз мога да потисна това, ако аз мога да изкореня следите от това, което съм понесъл, и да изляза пред света… хм… неуязвен, неопетнен джентълмен, много ли е, повтарям, много ли е да очаквам от децата си… хм… да сторят същото и да заличат това проклето преживяване от лицето на земята?
Въпреки възбуденото му състояние той изрече всички тези възклицания с грижливо понижен тон; да не би слугата му да дочуе нещо.
— И те правят това. И сестра ти. И брат ти. Ти единствена, любимката ми, която направих приятел и другар в живота още откакто беше… хм… просто едно бебе, само ти не го правиш. Само ти казваш, че не можеш. Аз ти осигурявам ценен помощник за това. Предоставям на услугите ти усъвършенствувана и благородна дама… хм… мисис Дженеръл, със същата цел. Е, за чудене ли е, че съм недоволен? Нужно ли е да се оправдавам за това, че изразявам недоволството си? Не!
Въпреки това той продължи да се оправдава и не можеше да се успокои.
— Преди да изразя недоволството си, аз внимателно искам одобрението на тази дама. Аз… хм… разбира се, се ограничавам в известни рамки, да не би дамата да прочете в душата ми онова, което искам да залича. От егоизъм ли? Заради себе си ли се оплаквам? Не и не! Главно… хм… заради тебе го правя, Еми.
Явно беше от начина, по който го повтаряше, че последното съображение му хрумна в този миг.
— Казах, че ме боли. И боли ме. И ще ме боли… хм… уверен съм, както и да ме разубеждават. Боли ме, че собствената ми дъщеря, на която… хм… се падна такова щастие, тъгува и страни от всичко и заявява, че това щастие не било по силите й. Боли ме, че тя… хм… систематично възкресява онова, което ние, останалите, се мъчим да заличим, и сякаш… хм… щях да кажа… сякаш просто й се иска да заяви пред богатото и отбрано общество, че е родена и отрасла… хм… в място, което аз самият отказвам да назова. Няма нищо непоследователно… хм… абсолютно нищо в това, че ме боли, и все пак протестирам главно заради тебе, Еми, повтарям, заради тебе. Заради тебе самата искам под покровителството на мисис Дженеръл да добиеш светски маниери… хм… да си изработиш фасада. Заради тебе самата искам да имаш… хм… истински изтънчен ум и (нека повторя забележителните думи на мисис Дженеръл) да останеш сляпа към всичко, което не е напълно благоприлично, спокойно и приятно.
Към края словото му затече бавно и на пресекулки като зле курдисан будилник. Тя продължаваше да държи ръката си на неговата. Той млъкна и след като погледа още малко в тавана, сведе поглед и към нея. Тя бе клюмнала глава, та не можеше да види лицето й, но ръката й нежно и кротко докосваше неговата и в унилата й поза нямаше упрек, а само любов. Той се разхленчи, както през онази нощ в затвора, когато тя остана край леглото му до зори; той се разхленчи, извика, че е нищожна развалина и един нещастник всред богатството си, и я прегърна.
— Успокой се, успокой се, мили мой! Целуни ме! — можа само да му каже тя.
Сълзите му пресъхнаха бързо, много по-бързо, отколкото първия път, и скоро след това се държеше вече много важно със слугата си, за да компенсира пролетите сълзи.
С изключение на само още един забележителен случай, за който ще говорим, когато му дойде времето, това беше единственият път през целия му живот на свобода и в разкош, когато той проговори пред дъщеря си Еми за миналото.
Но вече дойде часът за закуска и заедно с него пристигна от апартаментите си сестра й Фани и мистър Едуърд — от неговите. И двете високопоставени личности бяха позалинели от късното лягане. Що се отнасяше до мис Фани, тя бе станала жертва на ненаситна мания да „излиза в обществото“ и ако я оставеха, би се втурвала в него неудържимо от изгрев до заник слънце. А пък колкото за мистър Едуърд, и той си имаше широк кръг познати и обикновено бе зает (най-вече там, където се играеше на зарове и тям подобни) през по-голямата част от нощта. Защото промяната на съдбата му завари този джентълмен в благоприятното положение да бъде вече подготвен за най-висше общество и почти нямаше какво повече да учи, така много дължеше на щастливия случай, който го бе запознал с конските наддавания и билярда.
Мистър Фредрик Дорит също се яви на закуска. Тъй като старецът живееше на най-високия етаж на двореца, където и с пистолет да стреляш, няма кой да те чуе, малката му племенница се бе осмелила да предложи да му върнат кларнета, който мистър Дорит бе наредил да конфискуват, но който тя бе дръзнала да запази. Въпреки някои възражения на мис Фани, че това бил прост инструмент и тя ненавижда звука му, отстъпката бе направена. Но оказа се, че той му се е наситил вече и престана да свири на него, щом не му беше нужен да си изкарва хляба. Неусетно си бе създал навик да се тътри из картинните галерии с вечния си пакет енфие в ръка (за голямо възмущение на мис Фани, която бе предложила да му се купи златна кутийка, та да не срами семейството, но той категорично отказа да я носи, когато му я купиха) и да прекарва по цели часове пред портретите на прочути венецианци. Никой не можеше да проумее какво съзираха в тях замъглените му очи — дали го интересуваха просто като картини, или пък виждаше смътно тяхната слава, преминала като свежестта на неговия ум. Както и да е, той ги ухажваше много редовно и очевидно изпитваше удоволствие от това. След първите няколко дни малката Дорит случайно присъствува на едно от тези ухажвания. Това така явно увеличи удоволствието му, че тя след това започна често да го придружава и най-големият възторг, който старецът бе проявил от разоряването си насам, идеше от тези екскурзии, когато разнасяше един стол за нея от картина на картина, заставаше зад него въпреки протестите й и мълком я представяше на благородните венецианци.