Острието на Тишал

— Човече, ти какво, търсиш ли си го…

— Направо те моля, по дяволите. Какво, да не те е страх от мен? Мамка му, какъв бъзльо.

— Мамка му — казва той и се хвърля към мен. Засилва се да ме сграбчи за ризата, но се спира — видя какво се случи с Орбек, а не е чак толкова глупав — затова се задоволява да ме изрита силно в единия ми крак, който се поклаща под пейката.

— Да, това щеше да ме заболи — ако не бях сакат, тъпанар такъв. Нищо не усещам. — Изхилвам се още по-цвилещо, отколкото преди с Дини. — Как е успял глупак като теб да стане шеф тук?

— Тогава почувствай това — ръмжи той, сграбчва единия ми глезен и ме издърпва от пейката.

Изтърсвам се с цялата си тежест върху каменния под; боли. Той ме обръща по лице и аз вдигам ръце, откривайки ребрата си за очаквания ритник. И идиотът, разбира се, се хваща: кракът му потъва в тялото ми, но аз съм подготвен и смекчавам удара с издишване от муай тай. Обгръщам крака му с ръка, стискайки пръстите със свивката на лакътя ми. С другата ръка се оттласквам и се претъркулвам към него; той изкрещява стреснато, когато натискът ми върху глезена му го запраща на земята.

Отнема му много повече време да осъзнае, че е паднал, отколкото на мен да приклещя по-здраво крака му; преди да се усети какво става, хващам глезена му и го извивам в хватка от жиу-жицу, която го принуждава да завие от болка.

— Ти печелиш! — пищи той. Май наистина не е чак толкова як. — Ти печелиш!

— Естествено, че печеля. — Продължавам да извивам крака му, докато глезенът не се чупи с хрущене, сякаш някой е стъпил върху купчина сухи пръчки. — Винаги печеля.

Той пищи: заек, попаднал в челюстите на вълка. Придърпвам се по крака му и го удрям в топките.

Писъкът му секва и той се изстрелва до седнало положение, останал без дъх; премятам дясната си ръка през врата му и го приклещвам в ключ, а лакътя на лявата опирам в рамото му и улавям здраво китката на дясната във „фигура четири“. Той ръкомаха, удря с юмруци по ребрата и краката ми, но не може да вложи сила в ударите си. Единственото място, където може да ме удари силно, е чаталът ми, а топките ми и без това са безчувствени.

Най-якото в ключа „фигура четири“ е, че в него участват двата ти трицепса — две трети от мускулите във всяка ръка — и прилично количество гръдни и гръбни мускули и изкривява главата му така, че единствените мускули, които той може да използва за съпротива, са онези от едната страна на шията му. Погледнато отвсякъде, това си е загуба за жертвата. Макар да съм слаб като котенце, заради химическата пневмония или каквото там ми има, той няма никакъв шанс срещу мен. Усилвам леко натиска и той проскимтява, когато усеща как шийните му прешлени започват да се разделят.

— Това е всичко, успокой се — казвам му нежно. — Борбата свърши, приятел. Ти загуби. — Останалите Змии са се събрали около нас, чудейки се какво точно да направят, за да ме наранят. — Кажи на кучките си да се разкарат, Влечуго. Преди да съм ти счупил врата.