Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Едва ли някога ще разбера.
Орбек отстъпва, прегърнал наранената си ръка, продължава да ръмжи обиди под носа си. Влечугото се навежда над мен и застава на една ръка разстояние, подпрял длани на коленете си.
— Нали разбираш, Каин, че повече не мога да променям правилата? Добре, пуснах те дотук. Но така или иначе, ще трябва да платиш. — Той се усмихва, разкривайки зъбите си с лайнян цвят. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Не ми пука какво ще правиш, стига да получа малко вода.
— Всяко нещо по реда си — казва той, а ръцете му се плъзват към колана на панталона му.
— Чакай, да не те е страх, че ще се отметна? Какво очакваш да направя, да избягам ли? — Претъркулвам се настрани, за да отпия от водата. Добра е: студена, кристално чиста, наситена с минерални соли, получени от филтрирането през стотината фута варовик. Поемам доволно една голяма глътка.
В Ямата се възцарява мъртво мълчание.
— Знаеш ли, Каин — казва Влечугото, ухилен като дружелюбен алигатор, — мисля, че устата няма да е достатъчна. Не и за теб. Мисля, че ще се наложи да те оправя. В задника. Това е един вид, нали се сещаш, допълнителна такса? Затова, че пи на кредит.
— Какво ви става, момчета? — питам го аз. — Не мога да разбера какъв е тоя интерес към задниците. В смисъл нямам никакви проблеми с дупелюбците — каквото там ти наостря меча, нали ме разбираш? — но какви са тия мераци да шибаш нормален мъж? Аз не съм хукнал да изнасилвам лесбийки, нали? Какво му е забавното на това?
Влечугото се изправя, като продължава да се усмихва, и започва да разкопчава панталона си.
— Може пък да съм развил странични вкусове — отвръща ми той.
— Бърн беше като теб — изричам бавно аз. — Чувал ли си за Бърн? Така и не можах да разбера защо. Канех се да го питам… — надигам се на лакти и му се озъбвам, — а той взе, че умря.
Влечугото ми отвръща със същото изражение на лицето.
— Значи си извадил късмета, че аз съм тук, за да удовлетворя любопитството ти.
Някои типове не разбират от намеци.
— Да, добре, чух достатъчно. — Издърпвам се към каменната пейка в подножието на стената, от която стърчи тръбата. Налага се доста маневриране, докато успея да седна така, че да мога да виждам цялата Яма.
Вече всички са се изправили на крака, затаили очаквателно дъх — сигурно от седмици не са имали по-добро развлечение от наблюдаването на канещото се да ме изнасили Влечуго. Дори пазачите са се събрали на мостчетата, хилят се и се смушкват с лакти. Някои от тях сигурно си спомнят последния път, когато бях попаднал тук, и сигурно ме мразят колкото и Змиите. Виждам Делиан, не много далеч, зад кръга от Змии, които са ме обградили. Той изглежда разтревожен, но е запазил хладнокръвие и си държи устата затворена. Малко по-нататък стоят т’Пас и нейната групичка подлизурковци.
Поемам си дълбоко дъх и изкрещявам:
— Добре, задници! Затваряйте си устата и ме чуйте!
Все едно вече не съм привлякъл цялото им внимание…
— Разни хора ми разправят какъв е редът тук долу — говорят ми за правила. — Завъртам очи към Влечугото, подканяйки го да се засмее заедно с мен. — Знаете ли какво? Правилата ви са боклук.
Той се кани да каже нещо, но просто вдигам ръка и продължавам да говоря:
— Аз имам малко нови правила. Моите правила.
Сгъвам всичките си пръсти, с изключение на показалеца.
— Първо правило: който ми се прави на отворен, ще умре. Без предупреждение. Без втори шанс.
Сред тълпата затворници се надига изумено мърморене. Влечугото ме гледа така, сякаш съм откачил.
Изправям следващия пръст.
— Второ правило: важи само моята дума. Каквото излезе от устата ми, става закон. Нарушите ли закона, ще пострадате. Нарушите ли го повторно, умирате.
Влечугото сумти презрително.
— Приключи ли вече? Нещо друго?
— Още едно — отвръщам, свивайки рамене. — Трето правило: ако се правите на отворени на приятелите ми, все едно се правите на отворени на мен. Ако имате колебания, вижте първо правило. Така… — Вдигам ръка над главата си и размърдвам пръстите си. — Колко от вас искат да са ми приятели?
Влечугото изсумтява отново. Звучи така, сякаш има курешка в носа си.
— Хайде, не се срамувайте — казвам аз. — Да видя вдигнати ръце.
Змиите удържат тълпата с погледите си. Дори не се налага да правят някакви заплашителни жестове; напрягането на мускулите и хладните им погледи показват пределно ясно какво готвят на всеки, който прояви глупостта да застане на моя страна.
Някъде в средата на Ямата се вдига ръка.