Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Ами…
— Баща ми ми е разказвал за теб — започва Орбек с нисък смъртоносен глас.
— Що не му го начукаш? — предлагам му аз, след което решавам, че трябва да се извиня. — Ох, мамка му, извинявай — забравих. Не можеш, нали, мекицо?
Орбек протяга ръка и ме сграбчва за ризата. Повдига ме над земята и безполезните ми крака започват да се клатят свободно във въздуха. Той тиква бойния си нокът под носа ми.
— Това меко ли ти се струва?
Промушвам едната си ръка под неговата и сграбчвам нокътя, който се размахва под носа ми. Бойният нокът на огрило представлява нещо като изключително мускулест допълнителен палец, който е свързан с ръката малко под китката; също като палеца, той не може да се съпротивлява срещу сила, която е приложена отвъд границите на нормалния му обсег. Извивам го настрани и надолу и Орбек изпъшква.
— Хей, това е като магия — казвам му аз, оголвайки зъбите си. — Току-що превърнах една Мека пишка в Тъп задник. Отнеси ме до мястото, където излиза чистата вода, и аз отново ще те превърна в огрило — чийто боен нокът не е изтръгнат из корен. Загряваш ли? Ако ме слушкаш, може да ти излезе късметът все пак да му го начукаш на баща ти.
Но Орбек не е в настроение да се държи благоразумно; може би не трябваше отново да споменавам баща му. Той вие от ярост и болка и пуска ризата ми, защото се нуждае от тая ръка, за да ме удари. Когато ме пуска, единственото, което може да ме задържи изправен, е ръката ми, която държи бойния му нокът; цялата ми тежест се отпуска върху ставата, изкривява я настрани и надолу и тя се счупва с глух влажен пукот. Воят му преминава в изненадано гъргорене.
А аз не пускам и за половин секунда продължавам да вися от ръката му, поддържан от счупения му нокът — мамка му, колко е як! — но тежестта ми нарушава равновесието му и двамата се стоварваме на пода. Той се озовава върху мен, но аз все още разполагам с достатъчно място, за да извия ръката му назад като пилешко крилце. След това протягам другата си ръка над рамото му, сграбчвам го за китката и улавям собствената си китка с другата си ръка, така че рамото ми да се опре в лакътя му, извивайки ръката му нагоре и назад. Извивам го странично, за да притисна другото му рамо към пода, така че да не може да замахне със здравия си нокът. Напрягам мускулите на ръцете си, за да усуча ръката му още повече, а той пъшка от болка, защото не ми стигат само десет фунта сила, за да скъсам всяко проклето сухожилие в рамото му.
Лицето му е притиснато към задната част на лявото ми рамо; ако вместо да си мисли каква болка му причинявам, се беше замислил как може да ме нарани, досега да е разказал играта на подмишницата ми с бивните си. Отдръпвам главата си назад, за да може да види усмивката ми.
— Помисли си добре какво правиш, Орбек — доброжелателно го съветвам аз. — Засега се сдоби със счупен нокът; той ще зарасне. След около десетина секунди ще ти счупя рамото, което ще разкаже играта на ротаторния ти маншон и ще те прецака до живот. А ако счупването на рамото не свърши работа, ще те убия и ще започна отначало с някой друг. Навит ли си на преговори?
Подлизурковците му са се събрали около нас и крещят заедно с останалите затворници — двама от тях избутват Делиан назад, — но Орбек лежи върху мен и е голям колкото кон. Един от тях се приготвя да ме ритне, но аз му се ухилвам.
— На какво да се обзаложим, че ще издържа ритника ти, ще го убия, а после ще убия и теб, преди да успееш да ме ритнеш отново. Хайде, здравеняко. Опитай.
Огрилото решава, че е по-добре да изчака и да види какво ще стане. Сърцето ми се стопля, като гледам какви благинки продължава да ми носи репутацията ми.
— И така, Орбек, оттам няма да получиш помощ. Какво решаваш?
От болка на челото му е избила пот. Той ръмжи нечленоразделно няколко секунди, след което навежда глава към ухото ми и прошепва:
— Предавам се, но не ме излагай пред момчетата, а?
Извивам ръката му по доста болезнен на вид начин и той напълно убедително реве от болка.
— Помисли си — повтарям на висок глас. — Десет секунди. След това умираш.
Орбек отново се навежда към ухото ми.
— Не можа ли просто да помолиш, мамка му? — шепне той.
— Така е по-добре — отвръщам шепнешком и аз. — Ако ме убият, кожата ти е спасена.
Орбек ръмжи и се гърчи, досущ като професионален кечист.
— Да, добре — шепне той, след което за секунда закача единия от бивните си в раменната ми става. — Но спомни си. Ти победи? Не забравяй, че можех да те нараня. Можех да пукна, но ти щеше да пострадаш, а? Така че покажи уважение, мамка му.