Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Леко отпускам хватката и той изсъсква през стиснатите си зъби:
— Назад… Назад! Правете каквото ви казва, мамка му!
Те отстъпват назад.
— Още — казвам им. — Не спирайте. Още малко, точно така, не спирайте. — Продължавам да ги окуражавам, докато около нас не се отваря значително пространство — искам да съм сигурен, че всички ни виждат.
Така, време е за катехизиса.
— Добре, Влечуго — казвам аз. — Кой е шефът тук?
— Шибано… — започва той, но едно стисване на ръката ми му секва гласа.
— Да опитаме отново, става ли? Кой е шефът тук?
— Ти — ръмжи той.
— Много добре. Кой определя правилата в Ямата?
— Ти.
— Хей, две от две — казвам му с окуражаващ тон. — Страхотно се справяш. Сега, ето го и първия препъникамък. Надявам се, че си внимавал преди. Какво е първото правило?
— Ъъъ — започва той и тогава го убивам.
Докато умира, Влечугото продължава да говори, така да се каже: единственото, което успява да произнесе, са няколко бълбукащи хрипове — кх… кх… кх, напомня ми за Гарете — защото с едно рязко движение на ръцете съм му счупил врата и краищата на шийните му прешлени са прерязали като ножици гръбначния му мозък; сега той лежи като марионетка със скъсани конци и светлината в очите му гасне.
Оттласквам трупа му от себе си и се издърпвам обратно върху каменната пейка. Поглеждам към смълчаната тълпа затворници.
— Някакви въпроси?
И двестате Змии, които са се събрали около мен, бавно осъзнават, че са затворени в капана на каменната стая заедно с още хиляда души, които са вдигнали ръцете си във въздуха и които изобщо не ги харесват, а аз ги наблюдавам как един по един решават — съгласно правило три, — че може би също искат да са ми приятели.
5.
Делиан прекара известно време в размишления.
Не можеше да определи колко време продължи това: трескавите вълни, които обливаха тялото му, го свиваха и разширяваха по непредсказуем начин. Можеше да размишлява часове, а да открие, че са минали само секунди; и наистина минаха часове, през които той само се потеше и трепереше, а разсъдъкът му бе попаднал в кошмарна неразбория.
Още щом пазачите, които бяха дошли да отнесат трупа на Влечугото, се качиха обратно и вдигнаха стълбата след себе си, Делиан отиде при онзи странен човек, който някога му бе приятел.
— Искам да помогна.
Хари го измери с мрачен поглед.
— Навремето беше малко гнуслив. В следващите ден-два ситуацията тук може да стане доста грозна.
— Още съм си гнуслив. Но това няма да ме спре.
Хари кимна, припомняйки си миналото.
— Като че ли никога не те е спирало.
— Вярно — отвърна Делиан. Почувства вледеняваща, смъдяща не-болка, сякаш някой бе плъзнал тънък, много остър нож между ребрата му. — Като че ли не.
Хари не се нуждаеше от помощта му, за да умиротвори Ямата; между Змиите, от една страна, и каинистите на т’Пас, от друга, затворниците трябваше да спазват реда, независимо дали това им харесваше, или не. „По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — беше отбелязал веднъж пред Делиан с разсеян тон, — защото хората обичат по своя воля, а се страхуват по твоя.“
Това се беше случило малко след смъртта на Влечугото. Делиан коленичи до краката на Хари и започна да сваля мъртвата плът от раните му с парче грубо зебло. Дори Хари да чувстваше някакъв дискомфорт, той не го показваше по никакъв начин.
— Чел съм „Владетелят“ — беше отговорил Делиан също така разсеяно. — Доколкото си спомням, Макиавели заключава, че най-добре е едновременно да те обичат и да се страхуват от теб.
Хари му се усмихна мрачно.
— Да, това е номерът, нали? Ще е страхотно, ако се получи. — Той повдигна презрително рамене. — Може би е по-добре да се придържам към онова, в което съм добър.
— Любовта не е чак толкова трудна, Хари.
Усмивката угасна и очите му се замъглиха.
— За теб може би.
— Това е просто връзка. Признаване на връзка, която вече съществува. — Делиан поклати глава. Треската замъгляваше мислите му. — Просто им покажи връзката. Нека разберат, че тя е двупосочна.
Хари се намръщи.
— Да, добре, Конфуций. Подскажи ми още малко, а?
Делиан погледна многозначително към Орбек, който седеше намръщен на каменната пейка покрай стената недалеч от извора.
— Цял ден му се подиграват заради това, че ти позволи да го яхнеш. Няколко подходящи думи и Орбек — а заедно с него и цялата общност на огрило — ще застанат твърдо на твоя страна.
Хари кимна замислено.
— Струва си да се опита.