Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Пък и какво означаваше това: „Ние ще дойдем, за да получим благословията ѝ…“.
— Какъв е станал Мустафа, че да го благославяме. Нали поразпитахме и разбрахме — каймакамин на падишаха било титла само на думи. Той няма никакви правомощия. Не може нищо да направи без знанието и печата на съпруга ми. Само ще наглежда ежедневните дела и толкова. Знае се, че има много везири, които могат да вършат тази работа. Със сигурност майката е научила сина си на тези приказки.
Мерзука усещаше урагана, който бушува в душата на господарката ѝ. Знаеше, че трябва да я успокои. Иначе в лудостта си щеше да стори нещо непредпазливо и щеше да обърка всичко.
— Ти все пак направи, както е казал принцът — прошепна татарката. — Ако не можеш да го привлечеш на своя страна, ти бъди до него. По-добре е, отколкото да си срещу него.
Хюрем се обърна и погледна с учудване татарската девойка. Познаваше я добре. Погледът и стойката на Мерзука издаваха тревога. Хюрем бе видяла същото изражение в онзи злощастен хан, когато реши да си сменят стаите, за да се срещне с Фредерик.
— Гледай ти — леко се усмихна тя на приятелката си. — Какви мъдри слова са това. Откъде се научи да разсъждаваш така?
Мерзука не можа да реши дали да се засмее, или да се обиди. Махна с ръка, сякаш казваше „остави“.
— Не изсипвай кошницата — каза тя. — Може да е тежка, но пълната кошница носи повече полза от празната.
Беше права. Хюрем с благодарност прегърна спътницата си. Зачака пълната кошница. Мина обедната молитва, после следобедната, по никой не дойде. Хюрем си помисли, че принцът със сигурност сега е при Гюлбахар. Яростта я гризеше отвътре. Беше развълнувана. От колко години не се бе срещала с Мустафа? Само за малко го бе зърнала отдалече, яхнал коня по време на тържеството по случай сюнета. И то бе зад тюлените пердета. Мислено подготвяше думите си. Опита се да предположи какво ще каже Мустафа. А и кой знае какво го е подучила майка му, изсумтя Хюрем. Малко преди вечерния езан тя най-накрая получи вестта, която очакваше.
— Принц Мустафа идва.
Хюрем го посрещна на крака. Официално, както би следвало да посрещне каймакамин, и с искрена топлота, сякаш бе неин син. Мислеше, че е намерила точното равновесие между двете неща. Мустафа бе станал още по-снажен момък от сюнета насам. Хюрем си помисли, че прилича на майка си. „И тя е такава върлина като него.“ Може би тюрбанът му беше голям или пък това, че се спускаше до челото му, правеше главата му да изглежда малка. Хюрем си помисли, че от лицето му бяха останали само чифт черни вежди, тъмни очи и един извит като клюн нос. Също и тънките устни.
— Липсвахте ни — каза Хюрем.
Принц Мустафа отвърна, без да я погледне:
— Не бяхме по тези места допреди няколко месеца.
Хюрем се направи, че не разбира намека в думите на момчето: Нали ни заточи в Маниса, как ще ни видиш.
— Тръгнахме, за да посрещнем принца ни и красивата му майка, но падишахът ни беше изпреварил. Не можахме да ви видим.
Обстановката беше студена като лед и напрегната като струна. Хюрем трябваше да преодолее това. Направи една-две крачки към детето.
— Елате насам, седнете — каза тя.
Когато видя, че момчето се колебае, веднага го хвана за ръцете и го дръпна към кушетката.
— Моля, не се стеснявайте. Все пак и ние сме ви като майка. Пък и какъв е този огромен тюрбан на главата ви? Много ви приляга, но това не е официална визита. Свалете го и се отпуснете. И ние да можем по-добре да видим лицето на храбрия си принц.
Мустафа бавно отдръпна ръцете си. За момент сякаш щеше да свали тюрбана от главата си, но после се отказа.
— Не, така е добре, нека остане. Не може каймакамин без тюрбан.
— Както желаете. Как е майка ви? Дано да е в добро здраве.
— Добре е. — За момент замълча. — И тя се интересува от вашето здраве. — Отново кратка тишина… — Много се натъжи от случката със змията. Надява се вече да сте по-добре.
Хюрем се засмя леко.
— Добре съм. Беше случайност. Разбира се, всички се разтревожихме, но вече е минало.
— Как ли е влязла там змията?
Ако не беше прехапала устни, Хюрем щеше да каже: Как ще влезе, майка ти я е пуснала.
— Не се разбра — отвърна тя, опитвайки се да не разваля ведрото си изражение. — Ако ме питате, животното е минало по канализацията на хамама. Иначе откъде ще влезе?
После, за да смени темата, Хюрем попита:
— А вие какво правите?
— Уча се да бъда падишах.
Неизменната усмивка по лицето на Хюрем замръзна само за миг. Помисли си: Добре, научи се. Но тези знания няма да ти потрябват.