Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Сама се презираше, че отново беше започнала да спори. Още по-гневна беше, че се беше доверявала и полагала грижи за човек като монаха, който беше способен да извърши подобни чудовищни неща. Беше го защитавала от целия свят, а се оказваше, че е била най-голямата глупачка, че през цялото това време той е бил най-долен предател.

— Защото ме мисли за мъртъв! — почти извика Кадрах. — Ако знаеше, че съм жив, веднага щеше да ме открие. Щеше да издуха нещастната ми защитна мъглица като яростен вятър и щях да съм беззащитен и безпомощен. В името на всички стари и нови богове, Мириамел, защо, мислиш, бях така категоричен да се махна от кораба на Аспитис? След като постепенно осъзнах, че той е един от слугите на Приратес, не можех да мисля за нищо друго, освен за това кога ще съобщи на своя повелител, че съм жив. Ейдон да ни пази, защо, според теб, когато отново го срещнахме в Езерните земи, те помолих да го убиеш? — Той за пореден път изтри потта от лицето си. — Мога единствено да предполагам, че Приратес не се е сетил за името Кадрах, макар че го бях използвал и преди това. Но съм използвал много имена — дори този демон в червено наметало не би могъл да ги знае всичките.

— Та значи си проправяше път към свободата през тунелите — подсказа му Бинабик. — Кикасут! Това място наистина е като нашия пещерен град Минтахок — повечето важни неща се случват под скалите.

— Свобода ли? — Кадрах почти се изсмя. — Как би могъл да се почувства свободен човек със знанието, което бях натрупал? Да, накрая успях да се измъкна нагоре от най-големите дълбини. Струва ми се, че бях напълно умопобъркан. Тръгнах на север, далеч от Приратес и Хейхолт, макар в онзи момент да нямах никаква представа накъде да тръгна. Накрая се дотътрих до Наглимунд — предполагах, че ще съм в най-голяма безопасност на място, където хората са се заклели да се изправят срещу Елиас и главния му съветник. Но скоро стана ясно, че Наглимунд също ще бъде нападнат и пометен, затова приех предложението на лейди Воршева да придружа Мириамел на юг.

— Каза, че не си бил свободен заради натрупаното знание — изрече бавно Мириамел. — Но не си споделил това знание с никого. Това е може би най-отвратителното от всичките ти деяния, Кадрах. Обяснимо е страхът ти от Приратес да те накара да извършиш ужасни неща, но да се измъкнеш от него и да не кажеш на никого нищо — докато останалите си блъскат главите, воюват, страдат и умират… — Тя разтърси глава, опитвайки се да даде израз на цялата ненавист, която изпитваше. — Това не мога да ти простя.

Той я погледна, без да трепне.

— Сега вече наистина ме познаваш, принцесо Мириамел.

Възцари се тягостно мълчание, нарушавано единствено от едва доловимото мърморене на дуорите. Най-накрая Бинабик го наруши:

— Стига сме разговаряли за тези неща. Трябва ми време, за да обмисля казаното от Кадрах. Но едно нещо е ясно: Джосуа и другите търсят Блестящ гвоздей, а вече имат Трън. Техните планове са да ги донесат тук, ако успеят, но не знаят нито дума от това, което този човек казва за Приратес. Дори досега да нямахме друга причина да оцелеем и да се измъкнем, сега имаме, и то огромна. — Той стисна пестници. — Но онова, което е зад тази врата, е първото, което ще ни спре. Как ще успеем да се измъкнем?