Драконите на сломеното слънце [bg]

— Не отнемаме живота на елф — отговори Конал, — а на човек. Лека нощ, Ваше величество. Преди зазоряване ще изпратя да ви повикат.

Силван влезе в палатката си и спусна входното платнище. Прислужниците вече го очакваха.

— Оставете ме — нареди им раздразнено той и изчака, докато забързано напускаха.

Той се хвърли на леглото, но почти незабавно скочи отново. Тръшна се в едно кресло и загледа потиснато пред себе си. Не можеше да позволи това момиче да умре. Обичаше я. Обожаваше я. Беше се влюбил в нея още от момента, в който я видя да се възправя храбро и безстрашно сред войните си. Ето, че бе пристъпил над бездната на разума, за да се хвърли към острите скали на любовта. Сблъсъкът го беше разкъсал на парчета. А сега се къпеше в морето от болка и жадуваше за още.

В ума му започваше да се оформя план. Може би щеше да извърши нещо нередно и да постави народа си в опасност, но — възпротиви се сам на себе си той — те също постъпваха неправилно, а тяхната неправда бе далеч по-голяма от неговата. В известен смисъл щеше да ги спаси от самите тях.

Силван даде достатъчно време на генерала, за да стигне до палатката си, след което се уви в една тъмна наметка, а в ботуша си напъха дълъг, остър нож. Надникна през входа на палатката и се увери, че наоколо не се забелязва никой. После излезе в нощта и се прокрадна през дремещия лагер с недоловими стъпки.

Пред палатката на Мина стояха двама пазачи — бдителни и готови да вдигнат тревога при най-малкия сигнал за опасност. Младият крал се промъкна откъм задната страна, откъдето бе подслушал разговора на водачката с Глокъс. Огледа се внимателно. Гората беше само на няколко крачки от него. Щяха да се доберат до дърветата без проблеми. Трябваше да намерят някоя пещера. Там щеше да я остави в безопасност, а нощно време щеше да се връща, за да й носи храна, вода, любовта си…